— Ще забележиш, че тази долина има два изхода: един на юг и друг на запад. Тръгнете по западния път. После отново ще стигнете до една долина, която е много по-дълга и широка от тази. Там има следи от каруца, направени от колата на Юнак. Ще вървите по тях, докато стигнете до едно възвишение, което ще се изпречи напреко на пътя ви. Там следите се разклоняват. Не бива да яздите надясно, а наляво, защото това е посоката към Ибали.
— А накъде води десният път?
— През Черна Дрина към Коласчин. Не е необходимо повече да ви описвам местността, защото, ако се придържате все към левия път, ще стигнете до споменатото възвишение, а оттам в подножието му се вижда Ибали.
— Добре! А сега би могъл да ми направиш още една услуга. Да ми дадеш назаем за известно време нещо.
— Какво, ефенди?
— Малък съд, в който да мога да сложа няколко черни сюмюклю бьоджеклер[43].
— Сюмюклю бьоджеклер ли? — попита той учудено.
— Да, видях, че има такива тук в долината.
— Има, и то много, но за какво са ти?
— Конят ми е наранен от лошо подковаване, а ти сигурно знаеш, че охлювите са добро средство срещу това страдание.
— Да, вярно е. Трябва да се намажат ноздрите на коня със слузта на охлювите. Но само това не може да помогне. Необходимо е да се даде на коня да яде и листа от нане[44].
— Знам го. Ще се опитам да намеря това растение. Значи имаш съд?
— Да, в къщата има малка желязна тенджера. Можеш да я вземеш. Ще я видиш близо до печката.
Шарка беше много услужлив. Влязох в къщата и намерих малката тенджера. Като излязох отново, тихо помолих Халеф да вземе мечата мас. Хаджията трябваше да дойде с мен.
— Сега ще се отдалеча за известно време с моя придружител — предупредих аз въглищаря. — Но не се опитвай да ставаш от пейката! Дори и да дойдат чираците ти, няма да могат да ти помогнат, защото ще се изложат на опасността самите те да бъдат застреляни. Видях заредените пушки, които висят на стената в стаята ти. Двамата пазачи ще стрелят по всеки, който се опита да влезе в къщата.
Оставихме пушките си при Оско и Омар. Взехме със себе си само револверите, пистолетите и ножовете. После тръгнахме към вътрешността на долината, в посока, противоположна на тази, в която възнамерявах да се отправя.
— Наистина ли смяташ да търсиш охлюви и мента, сихди? — попита ме Халеф.
— И през ум не ми минава!
— Защо тогава си помъкнал тази тенджера?
— Ще я използваме за свещник. Ще огледаме пещерата.
— Ах! Но в такъв случай трябва да се промъкнем в нея през входа в кладата.
— Не. Ще се спуснем вътре през огромния дъб там горе. Въглищарят не бива да се досети, че имаме намерение да влизаме в пещерата.
— Знаеш ли пътя?
— Мисля, че да. Хайде бързо, да не губим време. Първо искам да подслушам двамата негодници. В първите минути, когато са сами, сигурно ще разговарят. Въглищарят нарочно ни препоръча този път към Ибали. Ибали се намира на запад оттук. Отворът на долината води натам. Следата, по която трябва да се движим, вероятно води надясно към Коласчин, както каза въглищарят, и ние ще следваме този път, защото той води към Ругова, където всъщност искам да отида. Водещият наляво път вероятно ще ни отведе към някоя клопка, която той смята да ни постави. Забелязах по намигването му. Но този човек няма да успее да ни измами.
Вече бяхме излезли от полезрението на Марко и въглищаря и можехме да завием наляво. Там видяхме една стара, примитивно направена каруца, в която нямаше почти никакви железни части. Вероятно това беше въглищарската каруца, за която бе говорил търговецът на въглища.
Промъкнахме се през храстите и се върнахме близо до мястото, откъдето бяхме тръгнали, до въглищарската клада. Заведох Халеф до споменатата въглищарска пътека, минаваща между храстите и скалите, и му заповядах да ме чака.
Прокрадвах се до кладата, където вече бях ходил, и се ослушах. Да, двамата мъже на пейката разговаряха толкова тихо, че нищо не можех да разбера. Повторих предишния си опит и тихо допълзях до акацията, откъдето вече можех да чувам ясно всяка дума. За съжаление, изглежда, бях изпуснал главното, но дочутото все пак беше важно за мен, защото, като се настаних в прикритието, чух Марко да казва:
— Как ти хрумна да ги накараш да тръгнат на запад? Натам трябва да вървя и аз?
— Разбира се, че ще се отправиш натам, а аз ще те придружа. Помощниците ми също ще дойдат, защото не познаваш местността. Пътят, който им посочих, ще ги отведе в дългата клисура, която няма изход.
— Тогава те просто ще се върнат назад.