Тръгнахме по следата, влязохме между младите, гъсто обрасли с листа стебла на храстите и видяхме на земята дебело колкото ръка стебло от смърч, по което бяха оставени чеповете от клоните, за да може да служи като стълба.
— Правилно! Ето я! — каза Халеф. — Хайде да се качваме!
— Ще се качим, без да използваме стълбата. Предпазливостта изисква да се откажем от нея. Някой би могъл да дойде, макар че не допускам подобно нещо. Като видят стълбата облегната на дървото, веднага ще се сетят, че някой е влязъл в дъба. Доведох те дотук само за да ти докажа, че предположението ми не ме лъже.
— Но аз не мога да се кача без стълба!
— Ще се изкатериш на раменете ми, откъдето ще се хванеш за най-долния клон.
— А там?
— Ще скоча.
Халеф се качи на раменете ми, а оттам вече лесно можеше да продължи нататък. Успях да се хвана за клона, като подскочих. След това се изкатерихме на втория клон и се озовахме пред дупката. Погледнах в нея. Стеблото беше кухо, а кухината беше толкова голяма, че спокойно можеше да побере двама души. Как обаче се слизаше надолу по кухината, не можех да видя.
— Вътре няма въжена стълба — изръмжа дребосъкът. — Този път се излъга.
— Не, не се лъжа. Огледай добре отвора, а после и кухината! Всичко е като излъскано. Няма да видиш и следа от изгнило дърво или плесен. Оттук се влиза и излиза със сигурност. Разбира се, приспособлението не е поставено така, че да се вижда отвън. Мисля, че веднага ще я намеря.
Пъхнах главата и ръцете си в дупката, опрях лакти встрани и изтеглих и горната част на тялото си. После започнах да опипвам кухината.
Правилно! Над дупката беше поставена напречно дървена пръчка, за която човек можеше да се хване с ръце и да изтегли краката си вътре. Така и направих. Висейки на пръчката, опипах вътрешността на дървото с крака и докоснах втора дебела напречна пръчка, на която можех да стъпя.
Клекнах, защото усетих върху дървото две издатини и за да разбера какво представляват, трябваше да ги опипам с ръце. Бяха дебели възли. Застанах на колене и спуснах единия си крак надолу. Убедих се, че има въжена стълба.
— Ела вътре! — извиках аз на хаджията. — Намерих я.
— Хубаво щеше да е, ако бях малко по-висок — оплакваше се той. Изправих се отново и помогнах на дребосъка да се хване за горната пръчка.
— Аллах! Ами ако пръчката се счупи или измъкне! Тогава ще се сгромолясаме долу! — изтръпна той.
— Не се страхувай! Убедих се, че е достатъчно здрава, за да издържи и двама ни. А да се измъкне не може, защото е сложена върху заковани подпори. Но дали стълбата е достатъчно здрава за двама души и дали въобще е уместно да се спускаме едновременно, не знам. Стой горе! Ще проверя.
Слязох надолу или, по-точно казано, спуснах се на ръце. Поради нетърпението ми и малкото време, с което разполагахме, ми се струваше прекалено бавно да търся с крака едно по едно въжените стъпала в тъмнината. Нямаше напречни пръчки. Затова пуснах краката си свободно и се спуснах с ръце като по въже.
На няколко места имаше поставени напречни пръчки. Вече не висях във вътрешността на дървото, а в тясна скална шахта. Как се бе появила тя, дали по естествен начин или с чужда помощ, не можех да установя в тъмнината. Най-сетне усетих земя под краката си.
Опипах с ръце наоколо и установих, че се намирам в тясна дупка, която нямаше изход и в нея можеха да се поберат около четири-пет души. Сега малкото фенерче — шишенцето с масло и фосфор — ми беше от голяма полза. Извадих тапата, за да може кислородът от въздуха да влезе. Като затворих отново, се получи толкова силна фосфоресцираща светлина, че можех да огледам стените наоколо доста добре.
Пространството беше триъгълно. От двете страни бяха естествени скали. Третата страна беше изкуствен зид, не по-висока от два метра.
Като осветих пода, установих, че и той е от естествена скала. Забелязах също един шнур, който беше вързан за края на въжената стълба и водеше нагоре. Като го проследих с фенера, открих, че той се прехвърля от другата страна на стената. Това ми беше достатъчно, за да разбера всичко. Смятах да продължа нататък, но чух Халеф да вика тихо:
— Сихди, дръж стълбата здраво! Върти се.
— Ах! Идваш ли?
— Да, стори ми се, че много се бавиш. Помислих, че ти се е случило нещо.
Скоро той беше при мен, оглеждаше се и опипваше наоколо под матовата светлина на фенерчето.
— Изглежда, сме в някакъв скален кладенец — каза той.
— Не, в пещера сме.
— Но в такъв случай тя е дяволски малка и тясна!