— Това е само един ъгъл от нея. Трябва да се изкачим няколко стъпала нагоре и да се прехвърлим през стената.
— Но как?
— Със стълбата, която оставихме от другата страна. Пипни този шнур тук. Той води от другата страна. Който се намира от другата страна, никога не би предположил, че отсам има още едно тясно ъгълче, в което се спуска въжена стълба. Вероятно шнурът е закрепен от другата страна така, че да може да го забележи само посветен в тайната човек. Ако някой иска да се прехвърли оттам тук, трябва само да издърпа стълбата с помощта на шнура. Много хитро е измислено.
— Но ние двамата сме още по-хитри, сихди — изкиска се дребосъкът. — Бързо разкриваме и най-големите тайни. Ще се прехвърлим ли от другата страна в пещерата?
— Разбира се. Ще се изкачим няколко стъпала нагоре, ще седнем върху зида, ще спуснем края на стълбата оттатък и спокойно ще слезем.
Както казах, така и стана. Стигнахме до едно помещение, за което светлината от фенерчето ми беше недостатъчна. Извадих парче стара хартия и клечка кибрит. Запалих хартията и осветих наоколо. Помещението, в което се намирахме, беше с размери на голяма стая, дълга около дванайсет и широка също около дванайсет крачки.
Щом хартията изгоря и ние отново останахме на тъмно, на едно място в пода забелязах млечнобяла светлина. Отидох натам, легнах по корем и открих продълговата дупка, която извеждаше навън.
— Халеф, намираме се до входа на въглищарската клада, през който трябваше да влезем в клопката — съобщих му аз радостно. — Ще се мушна вътре. Ако не се лъжа, би трябвало да мога да видя оттам Оско и Омар.
Предположението ми се потвърди. Като се придвижих, колкото бе необходимо, без да ме забележат отвън, видях, че двамата седят с насочени към пейката погледи и готови за стрелба пушки в ръце. Това беше достатъчно. Върнах се обратно.
— Сега ще запалим светлина, нали? — попита Халеф.
— Да. Дай сланината! Парцалът от ризата ще ни служи за фитил. Бях вързал дръжката на малката тенджерка за колана си. Сега я развързах. Нарязах в нея мечата мас, а парцала увих на фитил. С помощта на клечка кибрит скоро имахме факел, който наистина димеше ужасно, но добре осветяваше всичко наоколо.
Първо огледахме стените. Бяха от естествена скала с изключение на малкия зид в ъгъла, през който се бяхме прехвърлили отсам. Всичко беше ясно. Пещерата се състоеше от това единствено помещение. Колкото и да чукахме, никъде не можахме да открием кухо място. Само едно нещо привлече вниманието ни: четириъгълен дялан камък, намиращ се в близост до дупката, който можеше плътно да я запушва. В камъка беше забита халка, на която висеше верига.
— С това се затваря — каза хаджията.
— Да. Но го използват само когато вътре има пленник. Тогава затварят отвора с този камък, а самият него така здраво закрепват с веригата отвън, че да не може да бъде изваден отвътре.
— Мислиш ли, че държат тук пленници?
— Да. Утре вечер например ще пристигне един и ще се учудиш, като разбереш кой е той.
— И кой е?
— За това ще говорим по-късно пътьом. Тук също убиват хора. Въглищарят искаше да направи същото и с нас. Трябваше да влезем първи тук. Зад нас той щеше да запали въглищарската клада и понеже дупката, в която виси въжената стълба, функционира като висок фабричен комин, пушекът щеше да влезе тук и за няколко минути да ни задуши.
— Аллах! Тежко му на въглищаря, като изляза пак горе!
— Няма да му казваш абсолютно нищо и нищо няма да му сториш. Имам основателна причина да крия от него какво съм узнал.
— Но ние ще си заминем и никога вече няма да го видим!
— Ще си заминем и ще видим Шарка още утре. Вече знаем достатъчно и е време да се качим отново горе.
Изгасихме пламъка, но трябваше да изчакаме, докато тенджерата и маста изстинат. После поехме по обратния път и се погрижихме въжето отново да се озове зад зида.
Като застанахме най-сетне вън пред дъба, дълбоко си поехме въздух. Не е особено приятно изживяване да се прави подобно пътешествие в неизвестна бездна. Всичко би могло да се случи! Изсипахме маста от тенджерата и я скрихме. По обратния път не намерихме мента, но за да поддържаме заблудата, откъснах няколко други растения, които можех да дам на жребеца.
На Халеф му доставяше удоволствие да събира дългите черни охлюви, които виждахме. От тях имаше толкова много из храстите, че напълнихме тенджерата.
Престорихме се, че идваме от противоположната посока. Дадох на коня си да яде тревите. Халеф му натри ноздрите с един охлюв и занесе тенджерата с другите охлюви в стаята. Като излезе отново, направи много весела физиономия, което ме накара да го попитам: