— Твоят ли? — попита Омар, пришпорвайки коня си, така че той се изправи на задните си крака. — Забрави ли, че аз съм син на Садек? Не преследвам ли този убиец през половината Ориент? Той ми се изплъзна. Сега обаче, като знам къде е, само аз съм този, който трябва да се разправя с него. Или не чу каква клетва дадох върху солта на Шот, като узнах от теб и ефендито, че Хамд ал Амасат, който тогава се наричаше Абу ен Насър, е убил баща ми? Помня всяка дума от клетвата си. Тя гласи: «Аллах, ти, който си Бог на всемогъществото и справедливостта, чуй ме! Мохамед, ти, Пророче на Всевишния, чуй ме! Вие, халифи и мъченици на вярата, чуйте ме! Аз, Омар Бен Садек, няма да отрежа брадата си, нито да вляза в джамия, докато убиецът на моя баща не се озове в джехенема. Заклевам се!» Така казах тогава и трябва да потвърдите, че съм изпълнил клетвата си. Влизал ли съм в джамия за молитва? Докосвала ли е ножица брадата ми, която е стигнала почти до гърдите ми? И сега, когато най-сетне ще срещна убиеца на моя баща, трябва да го отстъпя на другиго, така ли? Не, Хаджи Халеф Омар, не бива да искаш това от мен! Ако някой го нападне, ще стане мой най-върл враг дори преди това да е бил най-добрият ми приятел, да, та дори това да е и самият ефенди!
В този момент Омар беше истински син на пустинята. Очите му святкаха, а зъбите му скърцаха. За примирение и милост и дума не можеше да става. Неумолимият тон, с който бе говорил, ни направи такова впечатление, че известно време цареше дълбоко мълчание. После, както обикновено, Халеф взе пръв думата:
— Сихди, ти ни каза всичко, но едно не разбрах. Накъде яздим сега?
— Към Ругова при Жълтоликия.
— Много добре, но аз си мислех, че си много по-хуманен!
— Така ли?
— Знаеш, че в пещерата на Шарка ще бъде замъкнат някакъв нещастник, при това ингилиз, и не предприемаш нищо, за да се опиташ да го спасиш.
— Не знам как да го направя — отвърнах аз привидно равнодушно.
— Не знаеш ли? Аллах! Да не би изведнъж умът ти да е отслабнал? Няма нищо по-лесно от това да се помогне на този човек!
— И как?
— Като пришпорим конете си и се доберем до Ругова в галоп, за да попречим на залавянето му.
— Ще бъде твърде късно, защото ще пристигнем едва през нощта.
— Тогава веднага ще намерим караула и ще го освободим, за да не могат да го откарат в пещерата.
— А къде е караулът? Как ще влезем в него? Къде може да е скрит чужденецът? Възможно ли е толкова бързо да бъде изведен оттам? Отговорите на тези въпроси от небето ли ще паднат?
— Мислиш ли, че ще е толкова трудно?
— Не трудно, а направо невъзможно. Като пристигнем посред нощ, от кого ще вземеш необходимите сведения? Всички ще спят, а ако някой все пак е буден, то той ще е привърженик на Жълтоликия. Можем ли да пристигнем, да разпитаме и превземем караула само за половин час?
— Разбира се, че не.
— Ингилизинът ще бъде нападнат още вечерта. Още преди да успеем да предприемем нещо за освобождаването му, той-вече ще е на път за пещерата.
— Е, добре, тогава няма да ходим в Ругова, а ще се скрием някъде тук и после ще го освободим. Не е опасно и няма да ни е трудно, защото вече знаем тайния вход.
Точно такова беше и моето намерение. Това бе най-сигурният начин за освобождаването на Линдси, но все пак се противопоставих:
— Не става, скъпи Халеф.
— Че защо?
— Защото само ще си изгубим скъпоценното време.
— Какво струва времето, щом трябва да бъде спасен един нещастен човек!
— Ако искаме да помогнем на всички нещастници, трябва да сме хиляди пъти повече. Всеки трябва да се грижи сам за себе си.
— Сихди, не мога да те позная!
— Ингилизинът не ме засяга. Щом е бил толкова непредпазлив да насочи вниманието на разбойниците върху парите си, нека тогава си носи и последствията. Нямам никакво желание да се занимавам с него. Казва се Дейвид Линдси, име, което ми е напълно непознато.
Казах това възможно най-равнодушно, но едва името се бе изплъзнало от устните ми, и Халеф така дръпна юздите, че конят му приклекна на задните си крака.
— Линдси? Дейвид Линдси? — изкрещя направо той. — Вярно ли е?
— Да. Името му бе ясно произнесено. Англичанинът бил облечен изцяло в сиви дрехи, със сини очила, с дълъг червен нос и много широка уста.
— Сихди, ти си луд!
Хаджията ме гледаше с широко отворени очи. Другите двама също бяха безкрайно учудени.
— Луд ли? — попитах аз. — Как може да си мислиш такива обидни неща за мен?
— Защото твърдиш, че изобщо не познаваш този ингилиз.