Выбрать главу

— А ти познаваш ли го?

— Но нали той беше наш спътник и вървя с нас през Кюрдистан до Багдад и…

Дребосъкът спря насред изречението си. Удивлението му беше толкова голямо, че гласът му секна. Той продължаваше смаяно да ме гледа с широко отворени очи, изгубил ума и дума.

— Какъв спътник? — попитах аз.

— Ами нашият… нашият лорд, когото трябваше да наричаме не лорд, а сър Дейвид Линдси! Да не е влязъл дяволът в теб, та изведнъж съвсем забрави познатите си?

Другите двама явно забелязваха, че се шегувам.

— Ей, Халеф! — извика Оско. — Наистина ли мислиш, че ефендито не си спомня ингилиза? Той само се забавлява от учудването ни!

— Ах, така ли било! Е, забавлявай се тогава, сихди, забавлявай се! Защото учудването ми е толкова голямо, че нямам думи. Значи наистина е нашият ингилиз?

— За съжаление!

— И няма ли да го спасиш?

— Е, щом и ти си на това мнение, разбира се, че няма да го оставим в беда.

— Не, не можем, в никакъв случай. Но как изведнъж се е озовал в Ругова?

— Не знам. За да го разберем, трябва да идем при него в пещерата и да го попитаме.

— Слава на Аллаха! Най-сетне разсъдъкът ти отново се връща!

— Да, съвсем го бях изгубил от уплаха при вида на физиономията, която направи. Оставих на теб да обмислиш всичко и ще действаме по плана, който ти предложи.

— Последния ли?

— Да. Ще се скрием наблизо и ще изчакаме до утре вечер. И за нас, и за конете това ще е от полза, защото от Стамбул дотук не сме имали достатъчна почивка. А и там също бяхме заети денонощно.

— Значи признаваш, че планът ми е добър?

— Изключително!

— Да, аз съм твой приятел и закрилник и умея да правя чудесни сефер тертиби[45]. Който язди с мен, се намира под добра закрила. Най-сетне ще ми го признаете. Но къде ще намерим място, на което да можем да останем до утре?

— Отвъд в гористите планини. Те осигуряват добра видимост към тази долина и ще можем да наблюдаваме въглищаря Шарка и съучастниците му. Ако използваме и далекогледа ми, ще можем добре да ги виждаме, в случай че тръгнат по нашия път, за да излязат в клисурата, където според плана на Шарка трябваше да бъдем нападнати.

— Хм! — изръмжа Халеф замислено. — Вероятно ще забележат, че не сме тръгнали натам. Виж колко дълбоко се отпечатват копитата на конете ни в меката почва!

— Това е само от полза за нас, защото тъкмо това обстоятелство ни дава възможност да ги заблудим. Меката почва все някъде ще свърши. Предполагам, че ще стигнем до каменисти и скалисти места, където ще можем да се отклоним, без това да им направи впечатление.

— Да, но по-късно ще установят, че следите ни ги няма.

— Вероятно ще успеем да предотвратим това. Имаме достатъчно време, за да направим необходимото.

— Значи не мислиш, че ще ни последват веднага?

— За да попреча на хората на Жълтоликия да предприемат незабавно преследване, им казах какво се случи в клисурата. Първоначално смятах да го премълча, за да бъдат освободени възможно най-късно двамата аладжи, Суеф, Юнак и Джемал. Но за да спечеля време, се отказах от това намерение. Въглищарят с хората си и «алима» по най-бързия начин ще се отправят към Дяволската скала, за да развържат пленниците. На тях пък ще им трябва доста време, докато разкажат какво се е случило. Така ще спечелим най-малко два часа, а този срок е напълно достатъчен, в случай че сега увеличим скоростта си. И така — бързо напред!

Препуснахме с конете в галоп и след по-малко от четвърт час стигнахме мястото, където следите от каруцата се разделяха. Отклонихме се наляво, въпреки че всъщност имахме намерение да поемем надясно. Следата ни беше толкова ясна, че преследвачите ни би трябвало да са убедени, че сме поели в указаната от въглищаря посока. Колкото повече се приближавахме към планинския масив, толкова по-стръмен ставаше теренът. Почвата стана по-твърда и накрая тревата изчезна.

Накарах спътниците си да спрат и продължих нататък сам в галоп, докато стигнах до клисурата, за която беше говорил Шарка. Почвата в нея беше мека и аз навлязох доста навътре, след което се върнах, като се постарах копитата на коня да оставят достатъчно ясни отпечатъци. Те трябваше да накарат въглищаря да мисли, че наистина сме влезли в долината.

Като се върнах при спътниците си, използвайки твърдата скалиста земя, завихме надясно, без да оставяме следи.

След известно време стигнахме до мястото, където се простираше подножието на планината. Навлязохме сред първите появили се дървета и слязохме от конете, за да ги водим по доста стръмния склон. Горе се озовахме в сянката на огромни смърчове, под чиито върхове спокойно можехме да наблюдаваме долината на Пещерата на съкровищата. Вързахме конете, а аз навлязох навътре в гората, за да потърся място, което да предостави храна за животните и същевременно където да можем да накладем огън, без той да бъде забелязан.

вернуться

45

План за военен поход. — Бел. нем. изд.