Вече беше съвсем тъмно, но тъй като познавахме местността сравнително добре, успяхме безпрепятствено да се приближим до къщата на въглищаря. Между нея и кладата гореше голям огън, около който бяха насядали всички, които очаквахме да намерим тук. Прокрадвайки се внимателно по края на малката просека, стигнахме до храстите от другата страна, откъдето поехме към тесния път, който идваше откъм дъба и свършваше при кладата. Там се притаихме.
Мъжете седяха на такова разстояние от нас, че добре чувахме гласовете им, но не можехме да разберем какво говорят. Както изглеждаше, не бяха в добро настроение. По погледите, които често хвърляха към входа на долината, можеше да се предположи, че очакват скорошната поява на «алима» и неговия пленник.
Не бе минал и четвърт час, откакто шпионирахме, когато чухме конски тропот. Седящите край огъня мъже скочиха. Пристигнаха шестима ездачи. Двама от тях бяха вързани за конете: Линдси, без шапка, и още един, явно преводачът. Сред другите четирима беше мнимият учен. Той скочи от седлото и се приближи към чакащите го край огъня хора. Беше посрещнат с видимо задоволство. После развързаха пленниците от конете, смъкнаха ги и отново вързаха краката им. На ръцете им също имаше въжета. Сложиха ги на земята. Мъжете от охраната облегнаха пушките си на зида на къщата и също седнаха край огъня.
Жалко, че нищо не можехме да разберем от разговора на противниците си, защото сега той бе особено оживен. Но не продължи дълго. Скоро хората на Жълтоликия станаха, за да занесат пленниците до кладата, чийто вход въглищарят отвори по описания вече начин. Бяха толкова близо до нас, че можехме да чуваме всяка дума. «Алимът» се обърна към вързания преводач:
— Вече ти казах, че няма от какво да се страхуваш. Взехме те, защото не можем да се разбираме с ингилиза. Дори ще получиш бакшиш за изживения страх. Ингилизът ще плати и него. Разбира се, досега той отказваше да изпълни исканията ни, но ние знаем как да го принудим и разчитаме на помощта ти. Ако го посъветваш да се откаже от твърдоглавието си, ще бъде от полза и за теб самия, защото колкото по-скоро плати, толкова по-бързо ще бъдеш освободен.
— А него ще освободите ли, щом ви плати парите? — попита преводачът.
— Не е твоя работа. Но въпреки това ще ти загатна какво ще му се случи. Трябва ли да бъде освободен някой, който след това би могъл да си отмъсти? Това обаче няма да му казваш. Сега ще ви затворим в една пещера. Говори с него! След около четвърт час ще вляза. Ако и тогава продължава да се опъва и не ми даде хавале[46] до неговия сараф[47], здравата ще го набием, което сигурно ще го накара да поумнее. Няма да получава нито храна, нито вода, докато се подчини. Напротив, богато ще бъде нагостен с бой.
— Какво казва негодникът? — попита Линдси на английски.
— Че сега ще ни затворят в една пещера — отговори драгоманът. — Нямало да получавате нито храна, нито вода, а само бой, докато не напишете исканото нареждане. Но не бива да го правите, защото току-що чух, че въпреки това пак ще ви убият. Разбира се, това не биваше да ви го казвам. Но вие ме взехте на служба и аз съм на ваша страна, а не на страната на тези негодници. Може би все пак ще успеем да избягаме по някакъв начин.
— Много ви благодаря! — отвърна англичанинът лаконично. — Мошениците няма да получат пукната пара. Дори да ме пребият от бой! Well!
— Е, какво отговори той? — попита Марко.
— Че няма да плати нищо.
— Скоро ще говори друго. Хайде влизайте тогава! След четвърт час отново ще дойда.
На всеки от тях мушнаха по едно въже под мишниците, а двама от помощниците на въглищаря пълзяха напред и ги влачеха към пещерата. Щом двамата помощници излязоха, във вътрешността на кладата чух дрънченето на верига, от което следваше, че входът е запушен с камъка.
— Не бихме ли могли веднага да извадим нашия приятел оттам? — прошепна ми Халеф.
— Не, пушките ни не са при нас.
— Какво от това? Нали имаме ножове и пистолети, а ти носиш и револверите. Това е достатъчно.
— Дори да успеем в началото да прогоним разбойниците, после те пак ще ни нападнат, докато развързваме пленниците. Не, трябва да действаме предпазливо. Хайде да идем до дъба!
Тръгнахме натам, като повече се осланяхме на паметта и осезанието си, отколкото на зрението, защото под дърветата беше толкова тъмно, че и да ни бръкнат в очите, нямаше да видим. Въпреки това след десет минути стигнахме до дървото. И тук цареше направо египетска тъмнина. Но ние знаехме каквото ни трябва и се качихме горе по същия начин, както бяхме направили предишния ден.