В продължение на няколко мига цареше тишина, после чухме англичанина да казва:
— Хубаво положение, мистър Фан Хоти[48]! Нали?
— Да — съгласи се преводачът. — Не вярвам, че е възможно спасение.
— Пфу! Дейвид Линдси няма да умре в тази скална дупка.
— Значи ще се откупите?
— И през ум не ми минава. Веднага щом получат парите, негодниците ще ме убият.
— Със сигурност. Но как ще излезем? Убеден съм, че това е единственият вход и изход. А дори и да имаше друг път, въжетата ни пречат да предприемем каквото и да е за освобождаването си. Трябва да се откажем от мисълта за спасение.
— Глупости! Ще се освободим!
— Как?
— Ще излезем навън. Well!
— Но кой ще ни отвори?
— Моят приятел, когото мерзавците наричат немския ефенди.
— Нали чухте, че вече е пленен!
— Едва ли!
— Не бъдете толкова сигурен! Видяхте какво се случи с нас! Изобщо нямахме време за съпротива.
— На него не му трябва. Не е толкова глупав като нас, та да влезе в такъв капан.
— Дори разбойниците да не са успели да го хванат, не можем да разчитаме на него. Няма как да разбере какво ни се е случило и къде се намираме.
— Не го познавате. Със сигурност ще дойде! Yes!
— Съмнявам се, сър Дейвид. Как ще се удаде това на вашия приятел?
— Негова работа! Залагам главата си, че ще дойде!
— Вече е тук — извиках аз високо. — Имахте право, сър Дейвид. За известно време настъпи гробна тишина, после се разнесе ликуващият глас на англичанина:
— The devil[49]! Това беше неговият глас! Познавам го много добре. Тук ли сте, мистър Кара Бен Немзи?
— Да, и Халеф е с мен.
— Heigh-day![50] Те са! Те са! Не ти ли казах! Великолепно, прекрасно, чудесно! Сега ние ще раздаваме камшици. Но къде сте?
— Тук, в ъгъла. Веднага ще дойда при вас. Халеф можеше да остане, аз обаче прехвърлих долния край на стълбата през зида и минах от другата страна.
— Ето ме! Дайте насам ръцете и краката си, сър Дейвид, за да срежа въжетата. После ще изчезнем по най-бързия начин.
— О, не! Оставаме тук. Well!
— Защо?
— За да напердаша негодника със собствения му камшик, като дойде после.
— Ще го направим, разбира се, но не тук. Камшикът е по-маловажна работа, главното е свободата. Искаме да хванем не само «алима», а и останалите. Ставайте и елате с мен до зида!
Срязах въжетата им и ги избутах към стената.
— Какво има там? Врата ли? — попита сър Дейвид.
— Не, но има дупка в скалата, която излиза нагоре като комин и свършва в едно кухо дърво. В него е окачена въжена стълба, по която ще се изкачим. Опасявам се, че няма да можете да се осланяте на ръцете си.
— Щом трябва да получим свободата си, те ще дадат своя дял. Well! Вече усещам как кръвта ми се раздвижва във вените. Yes!
Двамата разтъркаха ръцете си, за да ги раздвижат. Аз извадих фенерчето си, пуснах в него въздух и осветих стълбата и стената така, че да могат добре да се ориентират. Обясних им също и устройството на цялото приспособление.
— Разбрах! — каза англичанинът. — Ще бъде великолепно. Само се ядосвам, че не ми оставяте време да причакам тук негодника.
— Ще го намерим вън.
— Наистина ли? Сигурно ли е?
— Да. Ще се спуснем надолу към въглищарската клада, през която ви натикаха в пещерата. Там приятелчетата седят край огъня и най-любезно ще им правим компания.
— Very well[51]! Хайде по-бързо да отидем при тях! Ще разправяме и ще ти благодарим по-късно! Нали?
— Разбира се! Качвайте се първи вие! Следвам ви. После ще се изкатери мистър Хоти, а накрая ще бъде Халеф.
— Той ли? Къде е хаджията?
— Чака от другата страна на стената. Напред, сър Дейвид! Ще ви придържам, ако ръцете откажат да ви се подчиняват.
Изкачването започна. Не ставаше много бързо, защото се оказа, че ръцете и на двамата много бяха пострадали от въжетата. Въпреки това благополучно излязохме навън. След като им помогнах после да слязат от дървото, което се налагаше поради тъмнината, отново се спуснах в отвора и изтеглих въжената стълба нагоре. Извадих я от дупката, срязах я и я хвърлих на земята. После слязох при другите. Сгънахме стълбата и я взехме със себе си.
Тъй като англичанинът и преводачът не познаваха местността, трябваше да ги водим. Щом се отдалечихме толкова, че върховете на скалите закриха светлината на огъня, сложихме въжената стълба на земята и я запалихме. Хвърляхме върху нея сухи клони, за да я унищожим напълно.
Този пламък осветяваше пътя ни и слизането по стръмнината ставаше по-лесно. Завоите, които правеше пътят, бяха доста добре осветени, без огънят да може да бъде видян от намиращата се зад скалите долина.