Като стигнахме долу, се провирахме възможно най-бързо през храстите, защото трябваше да се появим при враговете си, преди Марко отново да влезе в пещерата. Спрях с двамата мъже на едно подходящо място, а Халеф хукна към Оско и Омар, за да ги доведе и донесе пушките ми.
Отначало никой не говореше. Едва като стана време очакваните от нас приятели да дойдат, сър Дейвид попита:
— Какво ще правим с негодниците, сър? Да не искате да ги оставите да си вървят, без да ги накажете? Познавам ви!
— О, не! Достатъчно снизходителност съм проявявал досега. Номерът, който ви изиграха, трябва да бъде наказан. Искаха не само парите, но и живота ви.
— Well! И какво ще правим?
— Първо трябва да ги хванем, а по-нататък ще видим. Ние сме шестима, а ще имаме работа с дванайсет мъже. Значи на всеки от нас се падат по двама. Съотношение, което при настоящите условия не смятам за неблагоприятно.
— Аз също, но ако имах оръжие.
— Ще получите по една пушка, ако не и повече. Както забелязах, въглищарят и хората му нямаха оръжие при себе си, значи то е в стаята, откъдето лесно можем да го вземем.
Застанали бяхме така, че добре виждахме цялата банда. Пушките на четиримата новодошли също не бяха при тях, а както вече споменах, ги бяха облегнали върху зида на къщата. Така че от тези пушки нямаше защо да се страхуваме, а по-скоро от старите неблагонадеждни пистолети, които трима от тях бяха затъкнали в поясите си. Марко все още не беше взел ножа и пистолетите си.
Ето че дойде и Халеф с двамата ни спътници. Възложих им да влязат в къщата през прозореца и да изнесат пушките. За целта се промъкнахме към неосветяваната от огъня страна на къщата. Отворът на прозореца беше достатъчно голям, за да може хаджията да се промъкне през него. Той ни подаде отвътре седем заредени пушки.
— Сихди — каза дребосъкът, като излизаше отвътре, — този въглищар сигурно има склад за оръжие. Предишния ден той даде на аладжите две пушки, а тук има още седем, за него, четиримата му помощници, Суеф и Джемал, чиито оръжия унищожихме. Вчера тук не бяха окачени седем пушки. Изглежда, този Шарка се грижи за въоръжаването на цялата банда на Жълтоликия.
Проверихме пушките. Имаха калибър като тези на Оско и Омар. За сър Дейвид и преводача това беше предимство, защото щяха да могат да използват патроните на спътниците ни. Линдси нарами четири пушки, а преводачът три. Всичко изглеждаше доста страшно, но не беше особено опасно, защото пушките бяха едноцевки.
— И какво? — попита сър Дейвид. — Вече имам оръжие. Остава да стрелям. Yes!
— Само когато наистина е необходимо — предупредих го аз. — Няма да ги убиваме.
— Но те все пак искаха да ме убият! Ще ги застрелям, без да ми мигне окото. Well!
— Убиец ли искате да ставате? Ще ги напердашим с камшик. Вчера видях в каруцата въжета. Сигурно са още там. Халеф, донеси ги! А вие, сър Дейвид, ще трябва да се промъкнете с Фан Хоти надясно. Ние останалите ще отидем наляво, така че шайката да остане между нас. Не бива да излизате от храстите, докато не чуете аз да ви казвам. Внимавайте да не ви забележат.
Те се отдалечиха. Халеф домъкна цял куп въжета и ги хвърли на земята. Иначе можеха само да ни попречат.
Предпазливо се промъкнах заедно с другите към задната страна на колибата и се прокраднахме покрай нея до ъгъла. Там легнахме на земята и бавно запълзяхме към огъня. Сенките, които хвърляха отразяващите се на огъня предмети, падаха върху нас, така че беше трудно да бъдем различени върху земята. Като се озовахме между противниците си и стената, на която бяха облегнати пушките им, вече можехме да се покажем.
— Засега останете тук — прошепнах аз на тримата си придружители — и внимавайте никой да не се приближава до пушките! Стреляйте по всеки, който не ми се подчини, но само в краката! Можем да поемем върху съвестта си осакатяването на такива негодници като тези. Ако не действаме твърдо още от самото начало, с нас ще е свършено.
Изправихме се и аз тръгнах към огъня. Първи ме забелязаха тези, които бяха обърнати с лице към мен. Това бяха «алимът» и тримата му спътници. Той скочи и изненадано извика:
— Аллах! Немецът идва!
От изненада Марко изпусна камшика, който държеше в ръка. Въглищарят също скочи и изплашено се втренчи в мен, сякаш виждаше призрак. Другите обаче останаха по местата си. Суеф и Джемал, изглежда, не можеха да помръднат от уплаха. Всички бяха насочили погледите си към мен, поради което не забелязваха тримата ми останали в сянка приятели.