— Да, немецът — повторих аз. — Не ти ли казах вчера, Шарка, че сигурно отново ще дойда, ако се наложи?
— Да, каза — отвърна въглищарят. — Но кое е това наложително нещо, което те води насам още днес?
— Една малка сделка, която искам да направя с твоя приятел «алима».
— С мен ли? — попита споменатият мъж.
— Да, с теб. Не се ли сещаш за какво става дума?
— Нямам представа.
— Седни тогава, за да ти обясня спокойно каква е работата.
Впечатлението, което внезапната ми поява направи, беше такова, че Марко моментално се подчини. Дадох на въглищаря лек, повелителен знак и той също седна долу. Негодниците бяха смаяни от това, че ме виждат така ненадейно сред тях.
— Първо трябва да ти съобщя, че изобщо не съм ходил в караула — обърнах се аз към «учения». — Така че ти допусна голяма грешка.
— В караула ли? — попита той слисано. — Не знам за какво говориш.
— Много бързо забравяш! Нали каза, че сигурно вече съм в караула в Ругова?
— Ефенди, не знам такъв караул, а и не съм казвал подобно нещо.
— Тогава сигурно не споделяш и мнението, че там ще ме пребият до смърт с камшик?
— Не. Изобщо не те разбирам.
— Щом въобще не ме разбираш, тогава наистина съм готов да повярвам, че смяташ за невъзможно да намеря следите на англичанина.
Марко не отговори. Гласът му секна и той с усилие си поемаше дъх. Затова аз продължих:
— Естествено, никой друг освен теб и Жълтоликия не знае как англичанинът ще попадне в ръцете ви, но той те уверяваше, че въпреки всичко аз ще ги намеря. Постъпи много глупаво, като не му повярва. Човек, който е следвал в университет, би трябвало да е по-разумен.
— За какъв англичанин говориш?
— За този, на когото искаше да удариш сто камшика!
«Алимът» запреглъща, но не пророни нито дума.
— Ефенди — извика въглищарят, — какво право имаш да идваш тук и да говориш неща, които никой не разбира?
Шарка се опита да стане, но аз го натиснах надолу и отговорих:
— Успокой се! С теб ще се заема после. Този «алим» може и сам да ми отговори. Търся ингилиза, който той е довел.
— Но през целия си живот аз никога не съм виждал англичанин! — твърдеше Марко.
— Слушай, това е опашата лъжа. Вчера ти беше дошъл тук само за да осигуриш при Шарка подслон за един ингилиз.
— Не, не, това не е вярно!
— Е, добре, ще видим! Дошъл съм да платя откупа за него.
— Ах! — извика той. — Кой те натовари с тази задача?
— Аз самият. По собствено желание реших да ти го донеса. Той ме гледаше с глупав поглед. Въглищарят беше по-умен от гражданина. Шарка бе разбрал, че съм дошъл с враждебни намерения, защото скочи и извика:
— Лъжа, това е само лъжа! Тук никой нищо не знае за никакъв англичанин. Ако мислиш, че можеш да ни обиждаш, грешиш! Още вчера…
— Млъкни! — срязах го аз. — Разбира се, не е твоя заслугата, че сега стоя тук пред вас здрав и читав. Ти искаше да ни убиеш при езерото до скалите. За щастие не съм чак толкова глупав, колкото си мислеше. Сядай!
— Ефенди — изкрещя ми той, — не се осмелявай повече да изказваш такива подозрения! Би могло да ти се случи нещо лошо!
— Сядай! — повторих аз. — Не позволявам да ми се противоречи. Ако някой от вас стане без мое разрешение, ще заповядам да го съборят. Сядай, Шарка, моментално, иначе…
— Хайде, събори ме! Ето ме, стоя, а това е ножът ми! Ако още…
Въглищарят не можа да продължи. Беше извадил ножа от пояса си и го бе вдигнал срещу мен. Тогава зад нас изтрещя изстрел и той падна, като извика от болка. От страх другите подскочиха, но аз извиках:
— Останете си по местата, иначе ще бъдете улучени от куршум. Обкръжени сте!
— Не му вярвайте! — ръмжеше Шарка, който седеше на земята и държеше крака си с две ръце. — Донесете пушките! Облегнати са на стената, а в къщата има още много.
— Да, облегнати са там. Вземете си ги!
Казвайки това, посочих към стената и всички видяха тримата ми спътници, които бяха заели позиция с насочени към тях пушки. Беше стрелял Халеф.
— Нападнете ги, нападнете ги! — заповяда Шарка, но никой не се подчини. Виждаха, че ако направят опит да послушат въглищаря, щяха да получат куршум. Шарка страшно ругаеше. Тогава вдигнах приклада си и го заплаших:
— Млъкни! Още една дума, и ще те смажа! Още вчера ви доказахме, че не се страхуваме от вас, а сега сме много повече.
— Дори и да сте сто, не се страхувам. Напразно заповяда да стрелят по мен. Сега…
Шарка грабна ножа си, който беше паднал на земята, и го хвърли по мен. Отскочих встрани, а в следващия миг стоварих приклада върху него и той изпадна в безсъзнание.