— Кажете само една дума, господин кмете, и аз…
— Любопитен съм да узная кого бихте арестували!…
— Ема!… Моля ви, перо и мастило…
Мегре смучеше бързо лулата си. Кметът измърмори с надежда, че той ще го чуе:
— Блъф!…
Но комисарят не се отказа от намерението си и написа, както бе свикнал, с едри, прави, сплескани букви:
„… Лицето Ернест Мишу, управител на Дружеството за недвижими имоти в Белите пясъци…“
Това беше повече комично, отколкото трагично. Кметът четеше от обратната страна. Мегре каза:
— Ето! Щом толкова настоявате, арестувам Доктора…
Доктора погледна двамата и се помъчи да се усмихне насила, като човек, който не знае какво да отговори на някоя шега. Но комисарят наблюдаваше Ема, която отиваше към касата и внезапно се обърна; тя не беше толкова бледа, както обикновено, и не можа да сдържи едно радостно потрепване.
— Предполагам, господин комисар, че си давате сметка за важността на…
— Това ми е занаятът, господин кмете.
— И след всичко, което се случи, единственото, което вие измислихте да направите, е да арестувате един от моите приятели… по-точно от моите другари… и в края на краищата — един от първенците на Конкарно, един човек, който…
— Имате ли някой удобен затвор?…
През това време Мишу сякаш се мъчеше да преглътне слюнката си.
— Освен полицейския пост в кметството, има и при жандармерията в стария град…
Влезе инспекторът Льороа. Дъхът му се пресече, когато Мегре с най-естествен глас му каза:
— Вижте какво, драги! Бъдете любезен да отведете Доктора в жандармерията… Скришом!… Не е нужно да му се слагат белезници… Ще го оставите в затвора, като се погрижите да не му липсва нищо…
— Това е чисто безумие! — промълви Доктора. — Нищо не разбирам… Аз… Това е нечувано!… Позорно!…
— По дяволите! — измърмори Мегре и като се обърна към кмета, добави: — Не се противя да продължи търсенето на вашия скитник… То забавлява населението… Може би е полезно?… Но не придавайте голямо значение на неговото залавяне… Успокойте хората…
— Знаете ли, че когато са го хванали тая сутрин, намерили са в него сгъваем нож…
— Не е невъзможно…
Мегре почваше да губи търпение. Прав, той облече тежкото си пардесю с кадифена яка и почна да чисти с ръкав бомбето си.
— До скоро виждане, господин кмете… Ще ви държа в течение… Още един съвет, да не се разправят много неща на журналистите… В същност всичко това не е кой знае каква голяма работа… Ще дойдете ли?
Последните думи бяха отправени към един млад градски полицай, който погледна кмета тъй, като че искаше да каже: „Извинете … но аз съм длъжен да отида с него…“
Инспекторът Льороа се въртеше около Доктора като човек, обременен с тежък товар.
Когато минаваше край Ема, Мегре я потупа по бузата и сетне прекоси площада, без да обръща внимание на любопитните.
— Насам ли?…
— Да… Трябва да заобиколим басейните на пристанището… Има да вървим около половин час…
Рибарите не бяха толкова слисани, колкото населението от драмата, която се разиграваше около „Адмиралското кафене“, и десетина кораба, използувайки относителното затишие, се упътваха, карани с весла, към изхода на пристанището, отдето вдигаха платна.
Полицаят хвърляше към Мегре погледи на ученик, който иска да се хареса на учителя си.
— Вижте… Господин кметът и Доктора най-малко два пъти седмично играеха заедно на карти… Това нещо навярно го е потресло…
— Какво разправят местните хора?…
— Зависи от хората… По-простичките, работниците, рибарите, не се вълнуват много… Дори са доволни от случилото се… Защото Доктора, господин Льо Помре и господин Сервиер не се ползуваха с много добро име… Разбира се, те бяха от господата… Хората не смееха да им кажат нищо… Макар че малко злоупотребяваха, когато развращаваха всички момичета от фабриките… Лятно време заедно с техните парижки приятели ставаше още по-лошо… Постоянно пиеха, в два часа след полунощ вдигаха шум из улиците, като че градът е техен… Често получавахме оплаквания… Особено срещу господин Льо Помре, който не можеше да види фуста и да не пламне… Тежко е да се казват тия неща… Но фабриките почти не работят… Има безработица… И тогава с пари… всичките момичета…
— В такъв случай кой се вълнува?…
— Другите… Заможните граждани!… И търговците, които имаха връзки с групата от „Адмиралското кафене“… Като че то беше центърът на града, нали? Че дори и кметът, който ходеше там…
Полицаят бе поласкан от вниманието, с което Мегре го слушаше.
— Къде сме?
— Току-що излязохме от града… Оттук нататък брегът е почти пустинен… Има само скали, борови гори и няколко вили, обитавани през лятото от парижани… Това е, което наричаме върха Кабелу…