— Човекът имаше ли оръжие?…
— Не! Докато колегата ми Пиедбьоф държеше белезниците, а с другата ръка се прицелваше в него, аз претърсих джобовете му… В един от джобовете на панталона имаше печени кестени… Четири-пет… Навярно от количката, която събота и неделя вечер стои пред киното… И няколко дребни монети… Нямаше и десет франка… Нож… Но не някой опасен нож… Нож от ония, които носят моряците, за да си режат хляба…
— Не каза ли ни една дума?…
— Нито една… така че ние, колегата и аз, помислихме, че е малоумен, както предишният квартирант… Той ни гледаше като мечка… Брадата му не беше бръсната от седмица и имаше два счупени зъба точно в средата на устата…
— А дрехите му?
— Не мога да ви кажа… Стар костюм… Не зная дори дали под него носеше риза или фланелка… Той вървеше с нас послушно… Ние бяхме горди от нашия лов… Докато стигнем в града, можеше десет пъти да избяга… И затова не се опасявахме, когато с едно дръпване той строши веригите на белезниците… Стори ми се, че откъсна дясната ми китка… Още имам белег… Колкото за доктор Мишу…
— Е?…
— Нали знаете, че майка му трябва да се върне днес или утре… Тя е вдовица на народен представител… Казват, че има големи връзки… И е приятелка с кметшата…
Мегре погледна през бойниците сивия океан. Малки платноходки се промъкваха между върха Кабелу и една подводна скала, която не се виждаше, но личеше от разбиващите се в нея вълни, сетне извиваха и отиваха да хвърлят мрежите си на около една миля.
— Смятате ли наистина, че Доктора е, който…
— Да тръгваме! — рече комисарят.
Приливът почваше. Когато излязоха, водата почваше вече да лиже платформата. На стотина крачки от тях един хлапак скачаше от скала на скала, търсейки кошовете за ловене на омари и раци, които бе сложил в дупките по скалите. Младият полицай не беше от мълчаливите.
— Най-необикновеното е, че са нападнали господин Мостаган, най-добрия човек в Конкарно… Дотолкова добър, че щяха да го правят окръжен съветник… Изглежда, че той не е в опасност, но не могли да извадят куршума… Така че за през цял живот ще носи в корема си парче олово!… И като помисли човек, че ако не му беше хрумнало да запали пурата си…
Те не избиколиха басейните, но пресякоха част от пристанището със сала, който кръстосва между протока и стария град.
Недалеч от мястото, дето миналата вечер младежите нападаха с камъни жълтото куче, Мегре съзря една стена с монументална порта, над която имаше знаме и надпис: „Национална жандармерия“.
Той прекоси двора на постройка от времето на Колбер. В една от канцелариите инспекторът Льороа спореше с един жандармерийски сержант.
— Как е Доктора?… — попита Мегре.
— Тъкмо за него говорехме! Сержантът не ще и да чуе да му носи храна отвън…
— Само на ваша отговорност!… — каза сержантът на Мегре. — И ще ви помоля за една бележка, която да ми послужи за оправдание…
Дворът беше тих като манастир. Една чешма бълболеше приятно.
— Къде е той?…
— Там, вдясно… Ще бутнете вратата и след това… втората врата в коридора… Да дойда ли да ви отворя?… Кметът телефонира, за да ни каже да се отнасяме извънредно внимателно със затворника…
Мегре се почеса по брадата. Инспекторът Льороа и полицаят, почти връстници, го гледаха със стеснително любопитство.
След няколко мига комисарят влезе сам в една килия с варосани стени, която не беше по-тъжна от обща казармена стая.
При влизането на комисаря Мишу, седнал пред малка масичка от небоядисано дърво, стана, подвоуми се за миг и гледайки встрани, рече:
— Предполагам, господин комисар, че вие разиграхте тая комедия само за да избегнете нова драма, поставяйки ме под закрила от… от нападението на…
Мегре забеляза, че не му бяха прибрали нито презрамките, нито шалчето, нито връзките на обущата, както е наредбата. С крак той придърпа един стол, седна на него, напълни лулата си и измърмори добродушно:
— Дявол да го вземе!… Но седнете де, Докторе!…
VI
СТРАХЛИВЕЦ
— Суеверен ли сте, господин комисар?
Възседнал като кон стола си и с лакти, опрени на облегалото, Мегре направи такава гримаса, че тя можеше да изразява каквото щеш. Доктора не беше седнал.
— Мисля, че в същност всички сме суеверни, но това се проявява в някой определен момент или ако щете — в момент, когато сме прицелна точка…
Той се изкашля в кърпата си, погледна я с безпокойство и продължи:
— Преди осем дни бих ви отговорил, че не вярвам на оракули… И все пак!… Оттогава има може би пет години… Неколцина приятели бяхме на вечеря у една парижка актриса… Когато поднасяха кафето, някой предложи да си гледаме на карти… И знаете ли какво ми се падна?… Забележете, че тогава аз се смях!… Смях се много повече, защото това, което ми се падна, съвсем не приличаше на обикновените предсказания: руса жена, възрастен господин, който ви мисли доброто, писмо отдалеч и т.н. На мен излязоха такива карти: „Ще имате лоша смърт… Тежка смърт… Пазете се от жълти кучета…“