Ернест Мишу не бе погледнал още комисаря, към когото сега дигна очи. Мегре седеше спокоен. Изглеждаше дори грамаден върху малкия стол, същинска статуя на спокойствието.
— Това не ви ли учудва?… Цели години никога не бях чувал за жълто куче… В петък избухва една драма… Жертва е един от моите приятели… Аз също като него бих могъл да се прислоня в тоя вход и да бъда ударен от куршума… И ето че изскача и едно жълто куче!
Друг приятел изчезва при нечувани обстоятелства… И жълтото куче продължава да скита!
Вчера дойде редът и на Льо Помре… Жълтото куче!… И искате това да не ми прави впечатление?…
Той никога не бе говорил на един дъх толкова много и докато говореше, постепенно се съвземаше.
Комисарят не можа да го насърчи с нещо повече освен с една въздишка:
— Очевидно… очевидно…
— Това смущава човека, нали?… Аз разбирам, че трябва да съм ви направил впечатление на страхливец… Е, да! Аз се страхувам… Неопределен страх, който ме стисна за гърлото още от първата драма и особено когато изникна въпросът за жълтото куче…
Той ситнеше из килията, гледайки в земята. Лицето му бе оживено.
— Трябваше да помоля вас за закрила, но се побоях от презрението ви… Защото силните хора презират страхливците…
Гласът му стана тънък.
— И аз признавам, господин комисар, че съм страхливец… Ето на, от четири дни се страхувам, четири дни боледувам от страх… Не съм виновен за това!… Учил съм достатъчно медицина и си давам точна сметка за моя случай…
Когато съм се родил, трябвало е да ме сложат в специален апарат за преждевременно родени деца… През детинството си изредих всички детски болести…
И когато избухна войната, лекарите, които преглеждаха по петстотин души на ден, ме обявиха за годен да служа във войската и ме пратиха на фронта… Но аз не само че имах слаби дробове с калцирани жлези, но две години преди това ми бяха махнали и единия бъбрек…
Аз се страхувах! Страх до полудяване!… Санитарите ме дигнали, когато съм бил засипан в една яма от избухването на снаряд… И най-сетне видяха, че не съм годен за военна служба…
Това, което ви разказвам, не е може би хубаво… Но аз ви наблюдавах. Имам впечатлението, че сте способен да разберете…
Лесно е на силните да презират страхливците… Но би трябвало да се погрижат да узнаят дълбоките причини на страхливостта…
Ето на! Аз разбрах, че вие гледате нашата група в „Адмиралското кафене“ без симпатия… Казали са ви, че се занимавам с продажба на места… Че съм син на някогашен народен представител… Доктор по медицина… И тия вечери около масата в кафенето заедно с други несполучили в живота хора!…
Но какво бих могъл да сторя?… Родителите ми харчеха много пари, въпреки че не бяха богати… Това не е рядко явление в Париж… Израснах в разкош… Прочути водолечебни станции… Сетне баща ми умря и майка ми почна да играе на дребно на борсата, да прави интриги, все тъй дама от висшия свят, все тъй високомерна, но преследвана от кредитори…
Аз й помагах. Само за това бях способен!… Места за продан… В това няма нищо за особена почит… И тоя живот тук… Градски първенци!… Но с нещо не много здраво в тях…
Ето вече три дни, откак вие ме наблюдавате и откакто аз имам желание да ви приказвам с открито сърце… Бях женен… Жена ми поиска развод, защото желаеше мъж, въодушевен от по-високи амбиции…
С един бъбрек… Три-четири дни от седмицата се мъкна болен, изморен от леглото до креслото…
Той седна капнал.
— Ема трябва да ви е казала, че бях неин любовник… Глупаво, нали? Но човек има понякога нужда от жена… Тия неща не се обясняват на всички…
В „Адмиралското кафене“ щях може би да полудея в края на краищата… Жълтото куче… Сервиер изчезнал!… Кървави петна в колата му… И особено тая отвратителна смърт на Льо Помре…
Защо него?… Защо не мене?… Два часа преди това ние бяхме заедно, на същата маса, пред същите чаши… И аз имах предчувствието, че ако изляза оттам — ще дойде моят ред… Сетне почувствувах, че обръчът се стяга, че дори в хотела, дори заключен в стаята си, опасността ме преследва…
Когато видях, че подписвате заповед за моето арестуване, трепнах от радост… и все пак…
Доктора погледна стените наоколо и прозореца с три железни пръчки, който гледаше към двора.
— Ще трябва да сменя мястото на леглото си, да го бутна в тоя ъгъл… Как, да, как е възможно преди пет години да ми приказват за жълто куче, когато това куче несъмнено не е било още родено?… Страх ме е, господин комисар! Признавам ви, крещя ви, че ме е страх!… Никак не ме интересува какво ще рекат хората, като узнаят, че съм в затвора… Онова, което не желая — то е, да умра!… А някой ме дебне, някой, когото аз не познавам, който вече е убил Льо Помре, който несъмнено е убил Сервиер, който е стрелял срещу Мостаган… — Защо?… Кажете ми! Защо?… Навярно някой луд… И още не са успели да го пребият!… Той е свободен… Той броди може би около нас… Знае, че аз съм тук… Ще дойде с ужасното си куче, което гледа като човек…