Мегре бавно стана, чукна лулата о тока си. А Доктора повтори с жалък глас:
— Знам, че ви правя впечатление на страхливец… Ето на! Сигурен съм, че тая нощ ще се измъчвам като прокълнат поради бъбрека…
Мегре стоеше тук — пълна противоположност на затворника, на възбудата му, на треската, на болестта, противоположност на тоя болезнен и отблъскващ страх.
— Искате ли да ви изпратя лекар?…
— Не!… Ако зная, че някой трябва да дойде, още повече ще се страхувам. Ще си представям, че той иде, човекът с кучето, лудият, убиецът…
Зъбите му затракаха.
— Мислите ли, че ще успеете да го арестувате, или ще го пребиете като бясно животно?… Защото той е бесен… Не се убива така, без причина…
Още три минути и щеше да настъпи нервната криза. Мегре предпочете да излезе, а арестуваният, свил глава между раменете си и със зачервени клепачи, го следеше с поглед.
— Разбрахте ли ме добре, сержант?… Никой да не влиза з килията му, никой освен вас; вие ще му носите храната и каквото поиска… Но ще му вземете всичко, с което може да си послужи, за да се самоубие… Вземете му връзките за обуща, вратовръзката му… Дворът да се пази денем и нощем… С внимание и почит… Много внимание и почит…
— Такъв отличен човек! — въздъхна сержантът. — Смятате ли, че той е…
— Бъдещата жертва ли, да!… Вас ще държа отговорен за живота му!…
И Мегре пое по тясната дълга улица, цапайки в локви вода. Сега вече целият град го познаваше. Когато минаваше по улиците, завесите се размърдваха. Хлапаците спираха да играят, за да го гледат с боязлива почит.
Той вървеше по подвижния мост, свързващ стария град с новия, когато срещна инспектора Льороа, който бе тръгнал да го търси.
— Има ли нещо ново?… Не са ли заловили поне моята мечка?…
— Каква мечка?
— Човека с големите крака…
— Не! Кметът заповядал да спрат търсенията, които вълнували населението. Наредил да се поставят на пост на важните места неколцина жандарми… Но аз искам да ви кажа друго нещо… По повод на журналиста Гойар, наречен Жан Сервиер… Един търговски пътник, който го познавал, твърди, че вчера го срещнал в Брест… Гойар се престорил, че не го вижда, и извърнал глава…
Инспекторът се учуди на спокойствието, с което Мегре прие тая новина.
— Кметът е убеден, че търговският пътник се е излъгал… В града има много дребни, пълнички хора. И знаете ли какво каза на помощника си тихичко, но може би надявайки се, че аз ще го чуя?… Буквално: „Ще видите, че комисарят ще хукне по тая лъжлива диря, ще отиде в Брест и ще остави тук истинския убиец да се оправяме ние с него!…“
Мегре вървя мълчаливо двайсетина крачки. На площада раздигаха пазарските бараки.
— Аз трябваше да му отговоря, че…
— Че какво?…
Льороа се изчерви и извърна глава.
— Вярно! Не зная… И аз имам впечатлението, че залавянето на скитника няма голямо значение за вас…
— Как е Мостаган?…
— По-добре… Не може да си обясни нападението, на което е станал жертва… Помолил жена си да му прости… Да му прости, че е останал толкова до късно в кафенето!… Да му прости, че е бил полупиян. Заклел се, плачейки, да не пие вече глътка алкохол…
Мегре се бе изправил срещу пристанището, на двадесет метра от „Адмиралски хотел“. Корабите се завръщаха и минавайки край вълнолома, събираха тъмните си платна и бавно плуваха с весла.
Поради отлива в подножието на стените около стария град сега се откриваха купчини тиня, в които имаше стари тенджери и парчета от изпочупени вещи.
Зад равния свод от облаци се усещаше слънцето.
— Какво е вашето мнение, Льороа?… Инспекторът още повече се смути:
— Не зная… Струва ми се, че ако заловим тоя човек… Забележете, че жълтото куче отново изчезна… Какво можеше да прави то във вилата на Доктора?… Там трябва да има разни отрови… Аз си вадя заключение…
— Да, разбира се!… Само че аз никога не си вадя заключения…
— Все пак ще ми бъде любопитно да видя великана отблизо… Отпечатъците показват, че той е истински колос…