— Вярно!…
— Какво искате да кажете?…
— Нищо!…
Мегре не помръдваше, запленен сякаш от съзерцаването на гледката към малкото пристанище, към върха Кабелу вляво с неговата борова гора и издадените напред скали, към шамандурата — черна и червена, и алените знаци, сочещи протока до Гленанските острови, които не се съзираха поради сивите тонове.
Инспекторът имаше да разправя още много работи.
— Телефонирах в Париж за сведения около Гойар, който дълго време е живял там…
Мегре го погледна с мила ирония и Льороа, болезнено засегнат, бързо изреди:
— Сведенията са и много добри, и много лоши… Говорих с един сержант, който е служил по-рано в отдела за висшето общество и го познава лично… Изглежда, че той дълго време се е занимавал с журналистика… Първо — редактор на хрониката… След това — главен секретар на един малък театър… После — директор на кабаре в Монмартр… Два пъти фалирал… Две години главен редактор на провинциален вестник, струва ми се, в Ньовер… Най-сетне шеф на нощно заведение… „Човек, който умее да се държи на повърхността…“ Това са думите на сержанта… Наистина той добави: „Бива си го; щом видя, че накрая ще изяде и последния си грош или ще има неприятни истории, предпочете да се гмурне в провинцията…“
— И после?…
— И после, питам се защо е съчинил това нападение… Защото аз втори път разгледах колата… Има кървави петна, истински… А ако не е имало нападение, защо не дава знак за живот, щом се разхожда сега в Брест?
— Много добре!…
Инспекторът погледна живо Мегре, за да разбере дали той не се шегува. Но не! Комисарят беше сериозен, с поглед, насочен към едно слънчево петно, което се появи в далечината на морето…
— Колкото се отнася до Льо Помре…
— Имате ли някакви сведения?…
— Брат му дойде в хотела, за да говори с вас… Нямаше време да чака… Каза ми най-лоши работи за умрелия… Или поне това, което той смята за най-важно: лентяй… Имал само две страсти: жените и лова… Отгоре на това — манията да прави дългове и да се представя за благородник… и между другото — една подробност. Братът, който е почти най-големият индустриалец в областта, ми заяви: „Аз се задоволявам да си купувам облекло в Брест… Не е блестящо, но е здраво и удобно… Ив ходеше да поръчва дрехите си в Париж… И му бяха необходими обуща с марката на един знаменит обущар!… Дори моята жена не носи обуща по поръчка…“
— Страхотно!… — рече Мегре, за голямо смайване, ако не и възмущение на своя другар.
— Защо?
— Великолепно, ако това по ви харесва! Според вашия израз преди малко това, което правим сега, е истинско гмурване в провинциалния живот! И то е красиво като древността! Да знаем дали Льо Помре е носел готови обувки, или обувки по поръчка!… Това като че е нищо… Но ако щете, ми вярвайте, тук е възелът на драмата… Хайде да пием по един аперитив, Льороа!… Както ония хора пиеха всеки ден… В „Адмиралското кафене“!…
Инспекторът за лишеи път се взря в своя началник, питайки се дали не го подиграва. Той се бе надявал на поздравления за дейността си през тая сутрин и за инициативите си.
А Мегре като че смяташе всичко това за шега!
В кафенето стана такова раздвижване, както когато гимназиален учител влезе в клас сред глъчката на учениците. Разговорите спряха. Журналистите изтичаха към комисаря:
— Можем ли да съобщим за арестуването на Доктора? Призна ли той?…
— Съвсем не!…
Мегре ги отстрани с ръка и викна на Ема:
— Две перно, момиченце…
— Но щом сте арестували господин Мишу…
— Искате да знаете истината ли?…
Те бяха взели вече в ръце бележниците си. И чакаха с приготвени за действие стила.
— Там е работата, че още няма истина… Може би някой ден ще има… А може би — не…
— Казват, че Жан Гойар…
— …Е жив! Толкова по-добре за него!
— Макар че има един човек, който се крие, когото преследват безуспешно…
— Това показва, че дивечът е по-изкусен от ловеца!…
И като дръпна Ема за ръкава, Мегре й каза тихичко:
— Ще ми донесеш обеда в стаята…
Изпи наведнъж аперитива си и стана.
— Един добър съвет, господа! Без преждевременни заключения! И особено без общи изводи…
— Но виновникът?…
Той сви широките си рамене и въздъхна:
— Кой знае?…
Беше вече пред стъпалата за горния етаж. Инспекторът Льороа го погледна въпросително.
— Не, драги… Обядвайте в общата зала. Трябва да си почина…
Чуха се тежките му стъпки нагоре по стълбите. Десетина минути след това Ема също се изкачи с табла, на която имаше ордьоври.