Сетне занесе стриди, телешко печено и спанак.
В трапезарията разговорите замираха. Повикаха по телефона един журналист. Той каза:
— Към четири часа, да!… Надявам се, че ще ви изпратя сензационна дописка… Не сега!… Трябва да се почака…
Сам на една маса, Льороа ядеше, както яде добре възпитан младеж, избърсвайки всеки миг с крайчеца на кърпата устните си.
Хората от пазара гледаха фасадата на „Адмиралското кафене“ със смътно очакване, че ще се случи нещо.
Един жандарм се бе облегнал при ъгъла на уличката, дето бе изчезнал скитникът.
— Господин кметът вика комисаря Мегре на телефона!
Льороа трепна и заповяда на Ема:
— Идете горе да му съобщите…
Но келнерката се върна и каза:
— Той вече не е там!…
Инспекторът изтича по стълбите, върна се побледнял и взе слушалката.
— Ало!… Да, господин кмете!… Не зная… Аз… много съм разтревожен… Комисарят не е вече тук… Ало!… Не! Нищо не мога да ви кажа… Той обядва в стаята си… Не го видях да слиза… Аз… Ще ви телефонирам след малко…
И Льороа, който не бе оставил кърпата за ядене, си послужи с нея, за да избърше челото си.
VII
ДВОЙКАТА ПРИ СВЕЩТА
Половин час по-късно инспекторът се качи в стаята си. На масата той намери една бележка с морзови знаци, която гласеше:
„Тая вечер към 11 часа качете се, без някой да ви види, на покрива… Ще ме намерите там. Без шум. Бъдете въоръжен. Кажете, че съм заминал за Брест и че съм ви телефонирал оттам. Не напускайте хотела.
Малко преди единадесет часа Льороа събу обувките си, сложи други плъстени, които беше купил следобед поради тази експедиция, която го вълнуваше.
От втория етаж нагоре нямаше вече стъпала освен една закрепена стълба, която стигаше до капака на тавана. Вътре, във вледененото от въздушните течения помещение, инспекторът се реши да запали кибрит.
Няколко мига по-късно той мина през таванското прозорче, но не посмя веднага да слезе към ръба на покрива. Отвсякъде лъхаше студ. Пръстите се вледеняваха при допира с цинковата облицовка. Льороа не искаше да се обременява с връхна дреха.
Когато очите му привикнаха с тъмнината, стори му се, че различава някаква тъмна купчина, къса и широка, подобна на грамадно дебнещо животно. Ноздрите му усетиха пушек от лула. Свирна леко.
След миг се спотаи на корниза до Мегре. Не се виждаха ни морето, ни градът. Намираха се върху полегатата страна на покрива срещу кея, над един черен ров, който не беше нищо друго освен прословутата уличка, през която скитникът с големите крака беше офейкал.
Общото разположение на къщите беше неправилно. Някои покриви бяха много ниски, други — на височината на двамата мъже. Тук-таме се виждаха осветени прозорци. Някои имаха щори, по които като че играеха китайски сенки. В една доста отдалечена стая жена къпеше в емайлирана ваничка съвсем малко бебе.
Фигурата на комисаря се размърда, по-точно пропълзя, и той залепи уста до ухото на другаря си:
— Внимание! Без резки движения! Корнизът не е здрав и под нас има водосточна тръба, която ще ни търкулне с трясък… Какво правят журналистите?
— Те са долу освен един, който ви търси в Брест, убеден, че сте тръгнали по следите на Гойар.
— А Ема!…
— Не зная… Не съм я следил… Тя ми сервира кафето след вечеря.
Не беше леко да стоиш в това положение, без да те знаят къде си, върху покрива на къща, пълна с живот, с хора, които се движеха на топло, на светло, които не трябваше да говорят тихо.
— Добре… Обърнете се полека към къщата, която се продава… Полека!…
Тя беше втората къща вдясно — едно от малкото здания, високи колкото хотела. Бе потънала в пълен мрак и все пак инспекторът имаше впечатлението, че в едно от стъклата на втория етаж, което нямаше завеса, се отразяваше някаква светлинка.
Постепенно той откри, че това не бе отражение отвън, а слаба светлина от вътрешността на къщата. И колкото по-съсредоточено наблюдаваше в същата посока, толкова по-нови неща откриваше.
Лъснат под… свещ, наполовина догоряла, пламъкът на която се издигаше съвсем прав и заобиколен от сияние…
— Там е — каза внезапно той, повишавайки неволно глас.
— Шт!… Да…
Някой бе легнал направо на паркета, наполовина в осветената от свещта част, наполовина в полусянка. Виждаше се една грамадна обувка, едра снага, очертана плътно в моряшка фланела.
Льороа знаеше, че в края на уличката имаше полицай, на площада — друг и трети, който се движеше на-пред-назад по кея.
— Искате да го арестувате ли?…
— Не зная. Три часа вече спи.
— Въоръжен ли е?…
— Тази сутрин не беше…
Произнесените срички едва се разбираха: неясен шепот, смесен с дишането.