— Какво чакаме?
— Не ми е ясно… Много бих искал да зная защо тъкмо когато го преследват и когато спи, е запалил свещ… Внимание!
На една стена се появи жълто квадратно петно.
— Светна в стаята на Ема, под нас… Това е отражението…
— Не сте ли вечеряли, господин комисар?…
— Взех хляб и салам… Студено ли ви е?…
И двамата бяха вкочанени. Виждаха как по небето проблясва на равни интервали светлинният сноп на фара.
— Тя угаси…
— Да… Шт!…
Пет минути мълчаха в потискащо очакване. Сетне ръката на Льороа потърси ръката на Мегре и я стисна многозначително.
— Долу…
— Видях…
Една сянка върху варосаната стена, разделяща градината на празната къща и уличката.
— Отива да го намери… — пошепна Льороа, който не можеше да си наложи мълчание.
Мъжът горе продължаваше да спи близо до свещта.
В градината прошумя храст от френско грозде. Една котка побягна по водосточната тръба на стряхата.
— Нямате ли запалка с прахан?
Мегре не смееше да запали наново лулата си. Дълго се колеба. Най-сетне се заслони с палтото на другаря си, бързо драсна една кибритка и инспекторът отново смръкна топлия дим на тютюна.
— Гледайте!…
Повече нищо не си казаха… С внезапно движение, от което насмалко не събори свещта, човекът стана. Отдръпна се в сянката, докато вратата се отваряше, и Ема колебливо се появи в светлината така жалка, че правеше впечатление на виновна.
Тя носеше нещо под мишница: бутилка и някакъв пакет, който остави на пода. Пакетът се поразтвори — в него имаше печено пиле.
Тя приказваше. Устните й се движеха. Само няколко думи смирено, тъжно. Нейният другар бе невидим за полицаите.
Не плачеше ли тя? Облечена бе с черната си рокля на прислужница, с бретонска шапчица. Махнала бе само бялата си престилка и това правеше вървежа й по-гъвкав, отколкото обикновено…
Да! Говорейки, тя плачеше навярно… Произнасяше думите си една по една. И ето, като доказателство тя внезапно се облегна на рамката на вратата и закри лице с ръка. Гърбът й се повдигаше в неправилни движения.
Мъжът изведнъж изникна и затъмни почти целия прозорец, сетне освободи мястото, като отиде в дъното на стаята. Тежката му ръка се стовари върху рамото на девойката и я раздруса толкова силно, че тя бързо се обърна, едва не падна и откри жалкото си бледо лице с подути от ридания устни.
Но то беше тъй неясно, тъй мъгляво, както при прожектиране на филм, когато отново запалят лампите. И друго нещо липсваше: шумът и гласовете.
Да, както на филм, на филм без музика.
Сега говореше мъжът. Навярно говореше високо. Същинска мечка. Главата хлътнала в раменете, торсът — стегнат с фланелата, от която гърдите изпъкваха, с ниско подстригани като на каторжник коси, с юмруци на кръста, той викаше — укори, ругатни, заплахи.
Навярно беше готов и да удря. Дотолкова, че Льороа се приближи още повече до Мегре и го докосна, сякаш за да се успокои.
Ема продължаваше да плаче. Сега шапчицата й се бе изкривила. Кокът й щеше да падне. Някъде се затвори прозорец и това за миг разреди напрежението.
— Господин комисар… дали ние…
Тютюневият дим обгръщаше двамата мъже с някаква топлота.
Защо Ема сключи ръцете си?… Тя отново заговори… Лицето й бе обезформено от вълнуващ израз на страх, на молба, на болка и инспекторът Льороа чу, че Мегре зарежда револвера си.
Между двете групи имаше само петнадесет-двадесет метра разстояние. Кратък свист, стъклото, което се разтрошава, и великанът вече нямаше да бъде опасен.
Сега той ходеше напред-назад, с ръце на гърба, изглеждаше по-нисък, по-широк. Кракът му се блъсна в пилето. Насмалко не се подхлъзна и той яростно го запрати в сянката.
Ема погледна нататък.
Какво ли си говореха те? Кой беше лайтмотивът на тоя патетичен диалог?
Защото мъжът като че повтаряше едни и същи думи. Но не ги ли повтаряше вече по-меко?…
Тя падна на колене, по-право свлече се в краката му, и протегна ръце към него. Той се престори, че не я вижда, дръпна се и сега Ема не бе вече на колене, а почти лежеше, протегнала умоляваща ръка.
Мъжът ту се виждаше, ту изчезваше в сянката. Когато отново се появи, той се изправи пред умоляващата девойка и я изгледа от горе до долу.
Отново почна да се движи, приближи се, отдалечи се пак и тогава тя вече нямаше сили или смелост да протяга към него ръце и да го умолява. Просна се цяла на пода. Бутилката с виното бе близо до ръката й.
Тогава стана нещо неочаквано. Скитникът се наведе или по-точно спусна тежката си лапа, сграби дрехата от рамото й и само с едно движение изправи Ема. И всичко тъй грубо, че щом остана без подкрепа, тя залитна.