Двадесетина души се бяха натрупали пред тая врата. Комисарят ги отстрани с лакти.
В лабораторията, проснат направо на земята, с втренчен поглед в тавана, лежеше мъж, който издаваше ритмични пъшкания.
Жената на аптекаря, по нощница, вдигаше сама повече шум, отколкото всички други наоколо.
А аптекарят, метнал сако върху пижамата си, почти обезумял, местеше стъкълца, разкъсваше големи пакети памук.
— Кой е? — попита Мегре.
Той не дочака отговор, тъй като позна униформата на митничаря, на когото единият крачол на панталона бе разкъсан. Сега видя и лицето му.
Беше същият митничар, който миналия петък бе на пост в пристанището и бе присъствувал отдалеч на драмата, на която Мостаган стана жертва.
Докторът пристигна угрижен, погледна ранения, след това Мегре и се провикна:
— Какво има пак?…
На земята имаше малко кръв. Аптекарят бе промил крака на митничаря с кислородна вода, която образуваше ивици от розова пяна.
Навън един мъж разказваше може би за десети път с глас, който постоянно се задъхваше:
— Бяхме легнали с жена ми, когато чух шум, който приличаше на изстрел, и след това вик… Сетне може би в продължение на пет минути нищо повече… Не смеех да заспя отново… Жена ми настояваше да отида да видя… Дочухме степания, които като че идеха от тротоара, точно срещу нашата порта… Отворих я… Бях въоръжен… Видях някаква тъмна фигура… Познах униформата… Започнах да викам, за да събудя съседите, и продавачът на плодове, който има кола, ми помогна да докараме ранения тука…
— В колко часа чухте изстрела?
— Точно преди половин час…
С други думи в най-трогателния момент от сцената между Ема и мъжа…
— Къде живеете?…
— Аз шия корабни платна… Десетина пъти сте минали край нас… Вдясно от пристанището… Оттатък рибните хали… Къщата ми е на ъгъла на кея и на една малка улица. След това къщите са по-нарядко и има само вили…
Четирима мъже пренесоха ранения в една стая на дъното, дето го сложиха на едно канапе. Докторът даваше нареждания. Навън се чу гласът на кмета, който питаше:
— Тук ли е комисарят?…
Мегре тръгна насреща му с ръце в джобовете.
— Ще признаете, господин комисар…
Но погледът на събеседника му бе тъй студен, че за миг кметът загуби самообладание.
— Нашият човек е стрелял, нали?
— Не!
— Откъде знаете това?
— Знам, защото в момента, когато е било извършено престъплението, аз го виждах почти тъй добре, както виждам вас…
— И не го ли арестувахте?
— Не!
— Чувам също, че един полицай бил нападнат…
— Точно така.
— Давате ли си сметка за последиците, които могат да имат подобни драми?… Помислете!… Откак вие сте тук…
Мегре откачи слушалката на телефона.
— Дайте ми полицията, госпожице… Да… Благодаря… Ало!… Полицията… Самият сержант ли е?… Ало!… Тук е комисарят Мегре… Доктор Мишу е все там, разбира се?… Какво казвате?… Да… Все пак идете да се уверите… Как?… Има човек на пост в двора?… Много добре… Чакам…
— Вие смятате, че Доктора е, който?…
— Нищо подобно! Не вярвам никога на нищо, господин кмете!… Ало!… Да!… Не е мръднал?… Благодаря… Казвате, че спи?… Много добре… Ало!… Не! Нищо специално!…
От стаята в дъното се чуваха охкания; един глас се обади:
— Господин комисар…
Беше лекарят, който изтриваше насапунените си ръце с кърпа.
— Може да го разпитате… Куршумът е засегнал само прасеца. Той е повече уплашен, отколкото да го боли… Но трябва да се признае, че кръвоизливът е бил доста голям…
Очите на митничаря се бяха просълзили. Той се зачерви, когато докторът продължи:
— Много се страхуваше да не му отрежат крака. Но след осем дни няма да му има нищо!…
Кметът се бе изправил в рамката на вратата.
— Разкажете ми как се случи това — каза кротко Мегре, като сядаше в края на канапето. — Не се страхувайте от нищо… Чухте какво каза докторът…
— Не зная…
— Но как?…
— Днес в десет часа свърши моята смяна… Живея малко по-далеч от мястото, дето ме раниха…
— Значи, не се прибрахте направо у дома си?…
— Не! Видях, че светеше още в „Адмиралското кафене“. Искаше ми се да узная докъде са стигнали работите… Кълна ви се, че кракът ми гори!…
— Няма нищо! Няма нищо! — рече докторът.
— Аз пък ви казвам, че… Е, щом твърдите… Изпих една бира в кафенето… Бяха само журналистите и аз не посмях да ги попитам…
— Кой ви обслужи?…
— Мисля, че една от камериерките. Не видях Ема.
— После?…
— Исках да се прибера в къщи… Минах покрай поста, дето запалих цигарата си от лулата на колегата… Тръгнах надясно… Нямаше никой… Морето беше тихо… Изведнъж, като се канех да завия при един ъгъл на улицата, почувствувах болка в крака си, без да чуя шума на гърмежа… Сякаш ме удариха с камък право в прасеца… Паднах… Опитах се да стана… Някой тичаше… Ръката ми опипа нещо мокро, топло и не зная как стана, но ми прилоша… Помислих, че съм умрял… Когато дойдох на себе си, продавачът на плодове от ъгъла отвори вратата и не посмя да се приближи… Това е всичко, което зная.