— Не видяхте ли лицето, което стреля?…
— Нищо не съм видял… Тия работи не стават, както си ги мислим… Докато паднеш… И особено когато измъкнах ръката си, цялата окървавена…
— Да имате някакви неприятели?
— Съвсем никакви!… Тук съм само от две години… Родом съм от вътрешността на страната… И никога не съм имал случай да видя контрабандисти.
— Винаги по тоя път ли се прибирате?…
— Не!… Той е по-дълъг… Но нямах кибрит и отидох до постовата будка нарочно, за да запаля цигарата си… И тогава, вместо да поема през града, тръгнах по кея…
— По-близо ли е през града?…
— Малко…
— Така че ако някой ви е видял да излизате от кафенето и да поемате към кея, би имал време да се скрие в засада?
— Сигурно… Но защо? Аз никога нямам пари у себе си… Не се опитаха да ме ограбят…
— Сигурен ли сте, господин комисар, че не сте престанали да наблюдаваше вашия скитник през цялата вечер?…
Гласът на кмета прозвуча някак остро. Льороа влизаше с лист в ръка.
— Телеграма, предадена по телефона в хотела… От Париж…
И Мегре прочете:
„Обществена сигурност, за комисаря Мегре, Конкарно.
Жан Гойар, наречен Сервиер, за когото бяхте изпратили заповед за арестуване, арестуван този понеделник вечерта, осем часа, хотел «Белвю», улица «Льопик», Париж, в момент, когато се настаняваше в стая № 15. Призна, че е дошъл от Брест с влака от шест часа. Твърди, че е невинен и моли да бъде разпитан основно в присъствие на адвокат. Чакаме нареждания“.
VIII
НИ ЕДИН ПОВЕЧЕ!
— Ще се съгласите може би, господин комисар, че е време да имаме сериозен разговор…
Кметът беше произнесъл тия думи с ледена учтивост, а инспекторът Льороа не познаваше още достатъчно Мегре, за да разбира чувствата му според това, как той изпуска дима от лулата си. От полуотворената уста на комисаря бавно излезе тънка сива струйка, докато клепките му трепнаха два-три пъти. Сетне Мегре извади бележника си от джоба и огледа наоколо си аптекаря, доктора, любопитните.
— Заповядайте, господин кмете… И тъй…
— Ако желаете да пием чашка чай у дома — побърза да го прекъсне кметът, — колата ми е пред входа… Ще почакам да дадете необходимите нареждания…
— Какви нареждания?…
— Но… относно убиеца… скитника… момичето…
— Ах, да! Е, добре, ако полицията няма нищо по-полезно да прави, нека наблюдава гарите в околността…
Той имаше най-простодушен вид.
— А вие, Льороа, телеграфирайте в Париж да ни изпратят Гойар и идете да си легнете.
Мегре седна в колата на кмета, чийто шофьор носеше черна ливрея. Малко преди да се стигне до Белите пясъци, можеше да се види построената на високия скалист бряг вила, което й придаваше донякъде вид на феодален замък. Прозорците бяха осветени.
Докато се возеха, двамата мъже не размениха и две думи.
— Позволете да ви покажа пътя…
Домоуправителят пое шубата на кмета.
— Госпожата легнала ли е?
— Тя очаква господин кмета в библиотеката.
Тя беше там наистина. Въпреки четиридесетте си години, до своя съпруг, който имаше шестдесет и пет, тя изглеждаше много по-млада. Поздрави комисаря с кимване на главата.
— Е?…
С маниерите на истински светски човек кметът й целуна ръка и я задържа в своята, казвайки:
— Успокойте се!… Един митничар леко ранен… И аз се надявам, че след разговора ни с господин комисаря Мегре най-сетне ще се тури край на този невъзможен кошмар…
Тя излезе, шумолейки с копринената си рокля. Завесата от синьо кадифе се спусна. Библиотеката беше просторна, стените покрити с красива ламперия, таванът с открити греди като в английски замък.
Виждаха се доста скъпи подвързии, но най-ценните навярно се намираха в една закрита библиотека, която заемаше цяла стена.
Всичко говореше за истинско великолепие, за безпогрешен вкус, за съвършено удобство. Макар че имаше парно отопление, в една огромна камина пламтяха няколко пъна.
Не можеше да става сравнение с фалшивия лукс във вилата на Доктора.
Кметът избираше между кутиите с пури и подаде една на Мегре.