Ние не познаваме тоя човек. Липсват всякакви отличителни белези. Единствено указание: имал е интерес да предизвика тая нощ една драма… извънредно голям интерес… Защото тоя изстрел не е бил даден от някой скитник.
Сега не искайте от мен да го арестувам… Защото, ще се съгласите, господин кмете, че в тоя град всеки или всички, които познават главните лица, замесени в тая история, и особено тия, които посещават „Адмиралското кафене“, мотат да бъдат този X…
Вие самият…
Последните думи Мегре изрече нехайно, облегна се в креслото си и протегна нозе към камината.
Кметът леко трепна.
— Надявам се, че това е само едно малко отмъщение…
Тогава Мегре изведнъж се надигна, изтърси пепелта от лулата си в огнището и заговори, като се разхождаше с големи крачки из библиотеката:
— Съвсем не! Желаете заключения? Е, добре! Ето ви ги… Исках само да ви покажа, че тая работа не е проста полицейска задача, която може да бъде направлявана от кабинета, по телефона… И ще добавя, господин кмете, с уважението, което ви дължа, че когато поемам отговорност за едно разследване, държа преди всичко да бъда оставен на мира!
Последните думи излязоха съвсем неочаквано. Това отдавна се мътеше. Може би за да се успокои, Мегре отпи от чашата си глътка уиски и погледна към вратата като човек, който е казал всичко и чака разрешение да си отиде.
Събеседникът му мълча известно време, като съзерцаваше бялата пепел от пурата си. Накрая той я остави да падне в една синя порцеланова купичка, стана бавно и потърси с очи погледа на Мегре.
— Чуйте ме, господин комисар…
Той навярно обмисляше думите си, защото говореше бавно, с дълги паузи.
— Може би аз съм виновен, че през нашите кратки разговори и срещи съм показвал известно нетърпение…
Това беше съвсем неочаквано. Особено в тая обстановка, където се подчертаваше благородният произход на стария човек с неговите бели коси, с палтото, поръбено с копринени ширити, и сивия панталон, изгладен безукорно.
— Почвам да проумявам истинската ви цена… В няколко минути с това кратко и простичко излагане на фактите вие ме накарахте да вникна в тревожната мистерия, сложността на която не подозирах… Признавам, че вашата бездейност по отношение на скитника допринесе донякъде за моето неразположение към вас…
Той се бе приближил до комисаря и докосна рамото му:
— Моля ви да не бъдете много строг към мене… Аз също имам тежки отговорности…
Не беше възможно да се отгатнат чувствата на Мегре, когато пълнеше с грубите си пръсти лулата. Кесийката за тютюн се бе изпразнила. Погледът му блуждаеше през залива в морската шир.
— Каква е тая светлина? — запита той внезапно.
— Фарът.
— Не, говоря за светлинката отдясно…
— Къщата на доктор Мишу…
— Значи слугинята се е върнала?
— Не! Днес следобед се е прибрала госпожа Мишу, майката на Доктора.
— Видяхте ли я?
На Мегре му се стори, че домакинът почувствува известно стеснение.
— Изненадана била, че не е заварила сина си… Дойде тук да се осведоми. Казах й за арестуването, като й обясних, че това е по-скоро предпазна мярка… Така е, нали?… Помоли ме да й дам позволително да го посети в затвора… В хотела не знаеха къде сте… Поех върху себе си отговорността за това посещение…
Госпожа Мишу дойде пак малко преди вечеря да научи нещо ново… Жена ми я прие и я покани на вечеря…
— Приятелки ли са?
— Може да се каже… По-точно добри съседски отношения… През зимата в Конкарно има много малко хора…
Мегре почна отново да се разхожда из библиотеката.
— Тримата ли вечеряхте?
— Да… Това се случва често… Госпожа Мишу беше много развълнувана от тази постъпка на полицията и аз, колкото можах, я успокоих… С голяма мъка е отгледала сина си, чието здраве не е цветущо…
— Стана ли дума за Льо Помре и за Жан Сервиер?…
— Тя никак не обича Льо Помре… Обвинява го, че е увлякъл сина й в пиене… Истината е, че…
— А Сервиер?
— Познава го малко… Той не беше от същото общество… Дребен журналист, познанство от кафенето, забавен момък… Но например не могат да приемат жена му, чието минало не е безукорно… Това е малкият град, господин комисар!… Трябва да се примирите с тия условности… Те ще ви обяснят донякъде моето настроение… Знаете ли какво значи да се ръководи едно население от рибари, като в същото време трябва да се държи сметка за крайната чувствителност на работодателите и най-сетне на едно средно съсловие, което…
— В колко часа тръгна оттук госпожа Мишу?
— Към десет часа… Жена ми я заведе с кола.