— Светлината показва, че госпожа Мишу не си е легнала още…
— Тя има такъв навик… Както и аз… Когато не си вече млад, не се нуждаеш от много сън… До късно през нощта аз оставам тук да чета или да прелиствам преписки…
— Добре ли вървят работите на Мишу? Ново, едва забележимо стеснение.
— Не още… Необходимо е да се почака, докато Белите пясъци се оценят както трябва… Това няма да се забави, като се вземат пред вид връзките на госпожа Мишу в Париж. Голяма част от парцелите са продадени… Напролет започват да строят. През време на последното си пътуване тя е успяла да убеди един банкер, чието име не мога да ви кажа, да построи една великолепна вила на самия морски бряг…
— Още един въпрос, господин кмете… Чии бяха по-рано местата, които сега са за продан?
Събеседникът не се поколеба.
— Мои! Това е семейно имущество, както и тая вила. Там растяха само изтравниче и жълтуга, когато на семейство Мишу хрумна идеята…
В тоя миг светлината в далечината угасна.
— Още една чаша уиски, господин комисар? Разбира се, моят шофьор ще ви заведе…
— Много сте любезен. Но много обичам да ходя пеш, особено когато трябва да размислям…
— Какво мислите за историята с жълтото куче?… Признавам, че може би това най-много ме обърква… Това и отровата в бутилките перно! Защото най-сетне…
Но Мегре търсеше шапката и палтото си. На кмета не оставаше нищо друго, освен да натисне електрическия звънец.
— Делфен, дрехите на комисаря!
Настъпи сгъстено мълчание, сред което отвреме-навреме се чуваше глухият шум от разбиващите се в каменното подножие на вилата вълни.
— Наистина ли не искате колата ми?…
— Наистина…
Имаше нещо потискащо във въздуха, което се носеше подобно на кълбата дим около лампите.
— Питам се какво ще бъде утре душевното състояние на хората… Ако морето е спокойно, поне рибарите ще се раздвижат из улиците, защото ще могат да поставят своите кошове…
Мегре пое палтото си от ръцете на домоуправителя, протегна голямата си ръка. Кметът имаше още какво да пита, но се колебаеше поради присъствието на прислужника.
— Колко време още мислите, че ще бъде нужно за…
Часовникът показваше един часа след полунощ.
— Надявам се утре вечер всичко да бъде свършено…
— Тъй скоро?… Въпреки онова, което преди малко ми казахте?… Навярно разчитате на Гойар? Освен ако…
Беше много късно. Мегре пое по стълбите. Кметът искаше да каже още нещо, но не можеше да изрази онова, което чувствуваше.
— Неловко ми е, че ви оставям да се връщате пеш… из тия пътища…
Вратата се затвори. Мегре вече бе на пътя, а над него — хубаво небе, по което тежки облаци бързаха да изпреварят луната.
Въздухът бе свеж. Вятърът идеше откъм морската шир и носеше дъх на водорасли, струпани на големи черни купчини по пясъка на плажа.
Комисарят вървеше бавно, с ръце в джобовете, с лула в устата. Обръщайки се, той видя отдалеч как лампите в библиотеката угаснаха, а на втория етаж се запалиха други, но завесите ги закриха.
Той не пожела да прекоси града, а пое по брега, както бе направил и митничарят, спря се при мястото, дето го бяха ранили. Всичко бе спокойно. Тук-таме по някой фенер. Конкарно спеше.
Когато стигна площада, прозорците на кафенето още светеха и тяхната отровна светлина смущаваше нощния покой.
Мегре бутна вратата. Един журналист диктуваше по телефона:
— „…Човек не знае вече кого да подозира. Хората по улиците се гледат с тревога. Дали този не е убиецът? А може би оня там? Никога атмосферата не е била така наситена със загадъчност и страх…“
Мрачен, стопанинът сам бе седнал при касата. Щом позна комисаря, поиска да каже нещо. Можеше предварително да се отгатнат укорите му.
Кафенето беше в безредие. По всички маси — разпръснати вестници, празни чаши, а един фотограф сушеше копия от снимки върху радиатора.
Инспекторът Льороа се приближи до началника си.
— Това е госпожа Гойар — каза той полугласно, като сочеше една пълничка жена, отпуснала се на пейката.
Тя стана. Изтри очите си.
— Кажете, господин комисар!… Вярно ли е?… Не зная вече кому да вярвам!… Изглежда, че Жан е жив?… Но това не е възможно, нали?… Кой би изиграл подобна комедия?… Той не би ми направил това!… Не би ме оставил в такава тревога… Струва ми се, че полудявам!… За какво би отишъл в Париж?… Кажете! И то сам, без мен!
Тя плачеше. Плачеше, както някои жени знаят да плачат, с много сълзи, които се стичаха по бузите й чак до брадичката, докато ръката й притискаше месестата гръд.
И подсмърчаше. Потърси кърпичката си. И свръх всичко искаше и да приказва.
— Кълна ви се, че това е невъзможно!… Зная, че той беше малко женкар… Но не би направил подобно нещо!… Когато се връщаше при мен, искаше ми прошка… Разбирате ли?… Казват…