Тя посочи журналистите.
— …те казват, че той сам е оставил петна кръв по колата, за да се помисли, че е извършено престъпление… Но тогава той, значи, е имал намерение да не се връща!… А аз зная, чувате ли, сигурна съм, че той щеше да се върне!… Той никога не би се отдавал на разгулен живот, ако другите не бяха го увличали… Господин Льо Помре, Доктора… И кметът. И всички, които не ме поздравяваха дори на улицата, защото бях много незначителна за тях!…
Казват, че бил арестуван… Не ща да вярвам… Какво лошо е направил?… Той печелеше достатъчно за тоя живот, който водехме… Щастливи бяхме въпреки гуляите, които той отвреме-навреме си позволяваше…
Мегре я погледна, въздъхна, взе една чаша от масата, изпи я на един дъх и прошепна:
— Ще ме извините, госпожо, но трябва да отида да спя…
— И вие ли, и вие ли също вярвате, че той е виновен за нещо?…
— Никога нищо не вярвам… Направете като мене, госпожо, идете да спите… Й утре е ден…
И той тръгна с тежки стъпки нагоре по стълбите, докато журналистът, който продължаваше да стои при телефона, предаваше следната фраза:
— „Като последна новина — утре комисарят Мегре смята, че ще разясни окончателно загадката.“
И с променен глас добави:
— Това е всичко, госпожице… Но кажете специално на шефа да не променя нито ред в дописката ми… Той не може да разбере… Трябва да си на самото място…
Окачвайки слушалката, той пъхна бележника си в джоба и поръча:
— Един грог, шефе!… Много ром и съвсем малко топла вода…
В това време госпожа Гойар прие предложението на един репортьор да я придружи. И по пътя тя започна да му се доверява:
— …Като оставим настрана, че беше малко женкар… Но нали знаете, господине!… Всички мъже са такива!…
IX
КУТИЯТА ОТ МИДЕНИ ЧЕРУПКИ
На следната заран Мегре беше в такова добро настроение, че инспекторът Льороа се реши да го придружи, като бъбреше и дори му задаваше въпроси.
Впрочем без видима причина успокоението беше общо. Може би поради времето, което изведнъж бе почнало да се оправя. Небето изглеждаше като току-що окъпано. Синьо, с бледа синева, трептящо — и тук-таме по него блясваха леки облачета. Хоризонтът изглеждаше по-просторен, по-дълбок. Морето, съвсем гладко, блестеше, осеяно с малки платна, които приличаха на знамена, забодени върху военна карта.
Защото достатъчен е само един слънчев ден, за да се преобрази Конкарно — мрачните под дъжда зидове на стария град блясват изведнъж бели и весели.
Долу, уморени от непрекъснатото тичане през последните три дни, журналистите си разправяха разни истории, пиейки кафе, и един от тях бе слязъл по халат, с чехли на бос крак.
А Мегре се бе вмъкнал в стаята на Ема, таванска стая с прозорче на покрива, което гледаше към уличката, и с полегат потон, който не позволяваше да стоиш изправен освен в средата на стаята.
Прозорецът бе отворен. Въздухът бе хладен, но се чувствуваше ласката на слънцето. Една жена бе използувала хубавото време, за да си суши пране на прозореца от другата страна на уличката. А някъде, от един училищен двор, се носеше веселата глъчка на междучасието.
Льороа, приседнал в края на малкото желязно легло, каза:
— Все още не разбирам вашия метод на работа, господин комисар, но мисля, че почвам да проумявам…
Мегре го погледна със смеещи се очи и изпусна голямо кълбо дим към слънцето.
— Имате късмет, драги! Особено колкото се отнася до тая история, дето в същност моят метод бе… да няма никакъв метод… Ако държите да напредвате и ако искате един полезен съвет, недейте ме взема за образец, нито се опитвайте да извличате теория от това, което виждате, че правя…
— Все пак… констатирам, че сте се добрали вече до веществени доказателства въпреки…
— Точно тъй, въпреки… Въпреки всичко! С други думи, започнах разследването от обратната страна, което може би няма да ми попречи при следния случай да почна, отдето трябва… Въпрос на настроение… Въпрос на лица… Когато пристигнах тук, попаднах на лице, което ме съблазни, и аз не го изпуснах…
Но той не каза кое беше това лице. Повдигна един стар чаршаф, който покриваше закачалката с дрехи. На закачалката висеше един бретонски костюм от черно кадифе, който Ема пазеше за празнични дни.
Върху тоалетната масичка имаше гребен с много изпочупени зъби, игли за коса и една кутия със силно розова пудра. В едно чекмедже той намери това, което, изглежда, търсеше: кутия, украсена с блестящи мидени черупки, каквито се продават по крайбрежните дюкянчета. Тая, която беше може би отпреди десетина години и бе извървяла кой знае какъв път, беше с надпис: „Спомен от Остенде“.