Върху лист хартия той преписа с молив някои думи.
„… те видя… часа… необитаема… бездруго…“
Когато се върна, инспекторът завари Мегре, който, след като бе запълнил празните места, възстанови следната записка:
„Трябва да те видя. Ела утре в единадесет часа при необитаемата къща, която се намира на площада, малко по-далеч от хотела. Разчитам бездруго на теб. Само почукай и ще ти отворя вратата.“
— Ето тефтерчето на перачката, което Ема е поддържала редовно! — каза Льороа.
— Не ми трябва вече… Писмото е подписано „…ма“, тоест „Ема“… И е написано в тази стая!…
— Където келнерката се е срещала с Доктора ли? — ужаси се инспекторът.
Мегре почувствува колко е противно на Льороа подобно предположение, особено след като предната вечер, надвиснали от покрива, бяха наблюдавали оная сцена.
— В такъв случай тя е, която…
— Чакай, чакай, младо! Без прибързани заключения! Особено без изводи… В колко часа пристига влакът, който ще ни доведе Жан Гойар?
— В единадесет и тридесет и две…
— Сега ето какво ще направите, драги!… Най-напред ще кажете на двамата колеги, които го придружават, да ми доведат приятелчето в полицията… Ще пристигне там, Значи, към обед… Ще предадете по телефона на кмета, че ще бъда щастлив да го видя по същото време и на същото място… Чакайте! Предайте същото и на госпожа Мишу, на която ще телефонирате във вилата й. Най-сетне възможно е полицаите или жандармите всеки миг да доведат Ема и любовника й… На същото място в същия час!… Дали не съм забравил някого… Добре! Едно поръчение… Да не разпитват Ема в мое отсъствие. Дори попречете на Ема да говори…
— А митничаря?…
— Не ми трябва.
— Господин Мостаган…
— Хм!… Не… Това е всичко!…
В кафенето Мегре си поръча местна гроздова ракия, която смукна с истинско удоволствие, като подхвърли на журналистите:
— Вижда му се краят, господа!… Тая вечер ще можете да отпътувате за Париж…
Разходката му из кривите улици на стария град повиши неговото добро настроение. И когато стигна до портата на жандармерията, над която се вееше яркото френско знаме, той забеляза, че поради вълшебството на слънцето, на трицвета и на обления от светлина зид в атмосферата се чувствуваше някаква буйна радост, както на 14 юли.
Един стар жандарм, седнал на стол до страничната вратичка, четеше хумористичен вестник. Дворът, постлан с малки павета, между които се промушваха стръкчета зелена трева, приличаше със спокойствието си на манастирски двор.
— Къде е сержантът?…
— Всички: поручикът, сержантът и повечето от хората, тръгнаха да търсят скитника, когото знаете…
— Доктора все там ли си е?
Човекът се усмихна, поглеждайки решетестия прозорец на килията вдясно.
— Няма опасност да избяга!
— Хайде, отворете ми вратата!
И щом резето бе дръпнато, той викна весело и сърдечно:
— Добър ден, Докторе!… Спахте добре, нали?…
Но видя само едно бледо, изострено лице, което се подаваше под сивата завивка на походното легло. Очите бяха дълбоко хлътнали и трескави.
— Е, какво? Не върви ли?…
— Много зле… — рече Мишу с въздишка, вдигайки се от леглото. — Бъбрекът ми…
— Надявам се, че ви се дава всичко, каквото ви е потребно…
— Да… вие сте много любезен…
Той лежеше облечен. Измъкна нозе изпод завивката и прокара ръка по челото си. А в същото време Мегре, преливащ цял от здраве и енергия, възседна един стол и се облакъти на облегалото му.
— Хайде де! Виждам, че сте поръчали бургундско вино!…
— Майка ми го донесе вчера… Много ми се искаше да избягна това посещение… Тя е разбрала нещо в Париж… И се върнала…
Тъмните кръгове около очите му покриваха половината от небръснатите бузи, които изглеждаха още по-хлътнали. А липсата на вратовръзка, както и измачканият костюм засилваха впечталението на отчаяние, което ее излъчваше от цялото му същество.
Той спираше да говори, за да кашля. Дори се изплю — подчертано явно — в кърпата си и я разгледа като човек, който се бои от туберкулоза и с тревога се наблюдава.
— Имате ли да ми кажете нещо ново? — попита той уморено.
— Жандармите трябва да са ви казали за произшествието през нощта…
— Не… какво е то?… Кой е бил?…
Той се залепи до стената, като че го бе страх да не го нападнат.
— Хе! Минувач, ударен в крака с един куршум…
— И хванат ли е… убиецът?… Не мога повече, господин комисар!… Съгласете се, че има от какво да полудее човек… Още един клиент на „Адмиралското кафене“, нали?… По нас се целят!… И аз напразно си бъхтя главата, за да проумея защо… Да, защо?… Мостаган… Льо Помре!… Гойар!… И отровата, която бе предназначена за всички ни!… Ще видите, че накрая те въпреки всичко ще ме улучат дори тук!… Но защо, кажете ми?…