Той трепереше от глава до пети.
— Аз не съм герой. Занаятът ми не е да предизвиквам смъртта! Аз съм човек!… Болен човек!… И за да мога да живея, премного съм се борил срещу болестите… Вие говорите!… Говорите!… Но какво вършите?…
От ярост той блъсна челото си в стената.
— Всичко това прилича на заговор… Освен ако искат да ме подлудят… Да! Искат да ме затворят в болница за душевно болни!… Кой знае?… Да не би да е дотегнало на майка ми?… Защото аз винаги ревниво съм пазил частта, която ми се падаше от наследството, останало от баща ми!… Но аз няма да се дам…
Мегре не бе мръднал. Той продължаваше да седи сред бялата килия, едната стена на която бе обляна от слънце, седнал все тъй с лакти върху облегалото на стола и с лула между зъбите.
Доктора кръстосваше килията, целият обсебен от вълнението, което граничеше със самозабрава.
И неочаквано в помещението се разнесе някакъв весел глас, едва-едва ироничен, който изви, както правят децата:
— Ку-ку!
Ернест Мишу подскочи и погледна четирите ъгли на килията, преди да впие очи в Мегре. И тогава видя лицето на комисаря, който бе извадил лулата от устата си и му намигна, като се подсмихваше.
Това бе като щракане на механизъм. Мишу се вцепени, целият обезсилен, загубен, щеше сякаш да се стопи съвсем и да се превърне в безплътен силует.
— Вие ли?…
Би казал човек, че гласът идеше отдалече, като гласа на фокусниците, които говорят с корема си и произнасят думи, долитащи като че от тавана или от някоя порцеланова ваза.
Очите на Мегре все така се смееха и когато той стана и произнесе с насърчаваща сериозност, която бе в противоречие с израза на лицето му:
— Съвземете се, Докторе!… Чувам стъпки в двора… След няколко мига убиецът навярно ще бъде между тия четири стени…
Кметът пръв бе въведен от жандарма. Но в двора се чу шум и от други стъпки.
X
„ХУБАВАТА ЕМА“
— Бяхте ме помолили да дойда, господин комисар…
Докато Мегре успее да отговори, в двора влязоха двама полицейски инспектори, обградили Жан Гойар, а на улицата, от двете страни на вратата, се бе събрала възбудена тълпа.
Между двамата си пазачи журналистът изглеждаше по-дребен и по-пълничък. Навярно поради страх от фотографите той бе нахлупил меката си шапка на очите и закриваше с носна кърпа долната част на Лицето си.
— Насам! — рече Мегре на полицаите. — Донесете столове, защото чувам женски глас…
Един остър глас, който казваше:
— Къде е той?… Искам веднага да го видя!… И ще накарам да ви уволнят, инспекторе… Чувате ли?… Ще накарам да ви уволнят…
Беше госпожа Мишу в бледовиолетова рокля, с всичките си скъпи накити, напудрена, начервена и задъхана от възмущение.
— А, вие сте тук, драги приятелю — залюбезничи тя с кмета. — Може ли да си представи човек подобно нещо?… Тоя господин пристига у нас, когато аз още дори не съм облечена… Прислужницата Ми е в отпуск. Казвам му през вратата, че не мога да го приема, а той настоява, иска, чака, докато аз се приготвям, като заявява, че има заповед да ме доведе тук… Просто нечувано!… И като си помисля, че мъжът ми беше народен представител, почти председател на съвета, и че тоя… тоя… мошеник… да, мошеник!…
Тя беше толкова възмутена, че не можеше да си даде сметка за положението. Но изведнъж съзря Гойар, който извърна глава, видя сина си, седнал в края на леглото и обхванал главата си с две ръце. В обления със слънце двор влезе кола. Униформите на жандармите трептяха на светлината. А от тълпата се носеше силна глъчка.
За да не нахлуе тълпата със сила, трябваше да се затвори голямата порта, защото първият човек, когото буквално измъкнаха от колата, беше не друг, а скитникът. Той не само че бе с белезниците на ръцете, но бяха му вързали здраво с въже и глезените, така че трябваше да го пренесат като пакет.
След него от колата излезе Ема, свободно, но замаяна, като че в сън.
— Отвържете му краката!
Жандармите бяха горди и още развълнувани от залавянето. То навярно не е било лесно, ако се съдеше от раздърпаните униформи и особено от лицето на заловения, цялото изцапано с кръв, която още течеше от разцепената му устна.
Госпожа Мишу извика от уплаха, отстъпи до стената, сякаш виждаше нещо отвратително, докато човекът се остави да го развържат, без да промълви дума, но вдигна глава и бавно-бавно погледна наоколо си.
— Спокойно, Леон! — измърмори Мегре.
Скитникът трепна и се огледа, за да разбере кой каза тези думи.
— Дайте му стол и носна кърпа…
Мегре забеляза, че Гойар се бе примъкнал съвсем в дъното на килията, зад госпожа Мишу, и че зъбите на Доктора тракаха, без той да поглежда никого. Жандармерийският поручик, объркан от това необикновено събрание, се чудеше каква ли роля ще има да играе тук.