„Нашият отличен сътрудник Жан Сервиер разказа на същото това място за събитията, които се разиграха в Конкарно. То беше в петък. Един почтен търговец на едро в града, господин Мостаган, на излизане от «Адмиралски хотел», спирайки при един вход, за да запали пурата си, бе ударен в корема с куршум, изстрелян от кутията за писма на тая необитаема къща.
В събота комисарят Мегре, наскоро изпратен от Париж за ръководител на криминалната полиция в Рен, пристигна тук, но това не попречи да се случи нова драма!
Вечерта действително по телефона ни съобщиха, че тъкмо когато се канели да вземат аперитива си, трима лични наши граждани — господата Льо Помре, Жан Сервиер и доктор Мишу, към които се присъединили и изпратените за разследване полицаи, забелязали, че поднесеното им перно съдържало силна доза стрихнин.
А тая сутрин, неделя, колата на Жан Сервиер бе намерена близо до реката Сен-Жак без собственика, когото от събота вечер никой не е виждал.
Предната седалка е изцапана с кръв. Едното стъкло е строшено и всичко сочи, че тук е имало борба.
Три дена — три драми! Хората смятат, че ужасът почва да господарува в Конкарно, обитателите на който се питат с тревога: Кой ще бъде следната жертва?
Особена тревога породи сред населението загадъчното присъствие на едно жълто куче, което никой не познава, което изглежда безстопанствено и което се появява при всяко ново нещастие.
Това куче дали не е насочило вече полицията по сериозна следа? И не търсят ли едно лице, чиято самоличност не можа да бъде установена, но което е оставило на разни места интересни следи — следи от нозе, много по-големи от средни?
Луд?… Или скитник?… Той ли е извършил всички тия злодеяния?… Кого ще нападне тая вечер?…
Несъмнено ще се намери някой да му отговори, защото уплашените жители ще вземат предпазни мерки да се въоръжат и да стрелят срещу него при най-малката тревога!
Но дотогава градът през тоя неделен ден е като мъртъв и атмосферата напомня оная на северните градове през войната, когато съобщаваха за въздушна бомбардировка.“
Мегре погледна през прозореца. Вече не валеше, но улиците бяха изпълнени с черна кал и вятърът все тъй бурно духаше. Небето беше оловносиво.
Хората се връщаха от утринна литургия. Почти всички държаха „Брестки фар“ в ръка. И всички лица се извръщаха към „Адмиралски хотел“, а мнозина ускоряваха крачки.
Наистина имаше нещо мъртвешко в града. Но не беше ли така всяка неделна сутрин? Телефонът отново иззвъни. Чу се гласът на Ема, която отговаряше:
— Не зная, господине… Не съм в течение… Да повикам ли господин комисаря?… Ало!… Ало!… Прекъснаха…
— Кой беше? — измърмори Мегре.
— Мисля, че някакъв парижки вестник… Питаха има ли нови жертви… Ангажираха стая…
— Повикайте по телефона „Брестки фар“.
Докато чакаше, той кръстосваше из помещението, без да поглежда към отпусналия се на стола си доктор Мишу, нито към Льо Помре, който съзерцаваше отрупаните си с пръстени ръце.
— Ало… „Брестки фар“ ли е?… Комисар Мегре… Моля, директорът!… Ало!… Той ли е?… Добре! Кажете ми в колко часа тая сутрин е отпечатан вестникът ви?… Какво?… В девет и половина?… И кой е съчинил статията по повод нещастията в Конкарно?… А, не! Не ми ги разправяйте такива… Какво казвате?… Получили сте тая дописка в плик?… Без подпис?… И вие печатате така всякакви анонимни съобщения, които получавате?… Поздравявам ви!…
Мегре поиска да излезе през вратата, която водеше направо за кея, и видя, че е заключена.
— Какво значи това? — попита той Ема, гледайки я в очите.
— Доктора…
Той впи поглед в Мишу, чиято глава сега беше по-приведена от всеки друг път, сви рамене и излезе през другата врата, вратата на хотела. Повечето магазини бяха със затворени капаци. Хората, облечени празнично, вървяха бързо.
Отвъд вътрешните басейни на пристанището, дето корабите опъваха веригите на котвите си, Мегре намери устието на реката Сен-Жак, съвсем в края на града, там, дето къщите се разредяваха, за да сторят място на корабостроителниците. По кея се виждаха недовършени кораби. В тинестата кал гниеха стари лодки.
На мястото, дето един каменен мост се премята над реката, която се влива в пристанището, около малък автомобил се тълпеше група любопитни.
За да се стигне дотам, трябваше да се избиколи, защото кейовете се поправяха и не можеше да се мине. От отправените към него погледи Мегре разбра, че всички вече го познават. И пред затворените магазини той видя неспокойни хора, които приказваха тихо.
Най-сетне стигна до изоставената край пътя кола, отвори изведнъж вратичката, от което изпопадаха парчета стъкло, и веднага съзря тъмни петна по плата на седалката.