— Че това са само предположения.
— Но предположения, които обяснявах всички факти. Засега сме длъжни да правим предположенията си само въз основа на онези факти, които са ни известни. Когато съберем нови материали, ще има време да помислим, В момента ни остава да чакаме известия от нашия приятел от Норбъри.
Не се наложи да чакаме дълго. Не бяхме изпили чая си и телеграмата пристигна. Тя гласеше:
„Отново видях на прозореца жълтото лице. Ще ви чакам в седем часа на гарата. До вашето пристигане няма да предприемам нищо.“
Когато слязохме от влака, Грант Мънро наистина ни чакаше на станцията. На светлината на гаровите фенери ни се видя бледен и треперещ от вълнение,
— Те са още тук, господин Холмс — каза той, здраво стискайки ръката на приятеля ми, — Видях, че прозорецът светеше, когато идвах насам. Трябва да побързаме, за да не избягат.
— Какъв е вашият план? — запита Холмс, когато тръгнахме по пътя, обграден от двете страни с високи дървета.
— Мисля със сила да се втурнем там, за да видим кой живее вътре. В същото време мога да ви използувам и за свидетели.
— Въпреки молбата на съпругата ви за известно време да не предприемате нищо в това направление?
— Да, взех вече твърдо решение.
— Според мен вие сте прав. Всяка истина, каквато и да е тя, е по-добра от неизвестността и подозрението, Пред закона ние ще бъдем виновни, но мисля, че е оправдано да се рискува.
Беше тъмна нощ. Свърнахме от главния път и поехме по една пътека, Ръмеше ситен дъжд. Господин Грант Мънро крачеше най-отпред доста нетърпеливо, ние го следвахме.
— Това са прозорците на моя дом — пошепна той, като ни сочеше светлината между дърветата. — А това е къщичката, където трябва да влезем.
Тук пътеката извиваше и ние се намерихме пред постройката. Ивицата светлина, която падаше върху почвата, показваше, че вратата не е затворена плътно. На горния етаж беше осветен ярко само един прозорец и на фона на спуснатото перде се мярна няколко пъти някакъв силует.
— Виждате ли, има някой! Да влезем и да разберем всичко още сега! — извика Мънро.
Но приближавайки до вратата, пътят ни бе преграден от една жена. Светлината, която падаше от прозореца, беше доста слаба, за да можем да разгледаме чертите на лицето и.
— За Бога, Джек, не прави това! Аз чувствувах, че ще дойдеш тази вечер. Почакай малко и никога няма да съжаляваш!
— Доста те чаках и ти вярвах, Ефи! — възрази решително мъжът. — Аз и другарите ми ще влезем, за да разкрием всичко!
С тези думи той отстрани жена си и ние го последвахме в къщата. В коридора ни се препречи една старица, като се опита да ни прегради пътя, но Мънро грубо я изтласка и с няколко скока се изкачи горе. После той отвори вратата на осветената стая и ние спряхме на прага.
Това беше добре подредена, чиста стая, с две запалени свещи на масата и две на камината. В ъгъла, пред писмена маса, беше се сгушило малко момиче. То беше облечено в червена дреха и носеше дълги над лактите ръкавици. Когато извърна лицето си към нас, неволно извиках от ужас и учудване. Неподвижността на лицето и мъртвешкият жълт цвят на кожата ме бяха поразили. Но Холмс със смях посегна към ухото на момиченцето и свали маската му. Мигновено загадката се разкри. Към нас гледаше черното личице на едно негърче с ослепително бели зъби. То се разсмя съвсем неподправено на нашите удивени физиономии. Грант Мънро стоеше обаче, свъсен, с ръце на гърдите.
— Господи! — продума най-сетне той. — Какво значи това?
— Ще ти обясня какво значи! — произнесе влязлата в стаята съпруга с открита, горда решимост на лицето. — Ти насила ме принуди да ти направя признание и сега нямаш право да се сърдиш. Първият ми съпруг наистина почина в Атланта, но детето ни остана живо.