Впрочем обяснението за този вид идеализация намираме у самата нея. В уводната бележка към романа си „Калфата на обиколка из Франция“ тя защитава своята позиция, като в измислен разговор с Балзак излага становището си за романа: „Обвиняват ме — пише тя, — че поставям народа в привлекателна светлина и че искам да го разхубавя. Защо пък да не нарисувам най-хубавия и възможно най-сериозния портрет на работника, за да поискат всички добри и умни работници да му заприличат. Откога романът е станал задължително изображение на това, което съществува — грубата и сурова действителност на съвременните хора и предмети. Вие (отнася се до Балзак) написахте «Човешка комедия». Заглавието е скромно, бихте могли да кажете драмата на човека, трагедията на човека… От своя страна, ми отговори Балзак, вие пък пишете епопея, епопея на човечеството. Не, заглавието е много претенциозно, аз бих искала да създам еклога, поема за човека, роман за човека. Вие искате и умеете да рисувате човека такъв, какъвто той е пред погледа ви. Добре! Аз пък се чувствувам склонна да го изобразявам такъв, какъвто желая той да бъде, такъв, какъвто мисля, че трябва да бъде.“
Признанието на писателката доказва, че не само по силата на своя художествен талант, но и поради едно съзнателно усилие към идеализация тя изобразява своите герои с по-благородни характери и по-възвишени чувства и намерения, отколкото би могло да се предполага. Вярна на романтичния принцип при изграждане на образите, тя рязко противопоставя положителните на отрицателните. При отрицателните, естествено, идеализацията е с обратен знак. Докато първите са надарени с най-добрите възможни качества и добродетели, вторите са душевно осакатени, зли и порочни.
Този подход към литературата, начинът, по който изобразява живота в своето творчество, не може да бъде отделен от мисията, с която писателката се чувствува натоварена от своята епоха. Проецирайки върху действителността света на своето идилическо въображение, като трансформира и пречиства действителността през филтъра на своите възгледи, тя всъщност иска да внуши у хората най-големите добродетели: кураж, справедливост, себеотрицание, солидарност и отговорност към хората и човечеството. Нейният девиз като писател е „Да очарова, да вълнува, да утешава!“ В нейно писмо до Флобер четем: „Ти правиш по-тъжни хората, които те четат, аз бих искала да ги направя по-малко нещастни!“ Бихме могли да добавим — Жорж Санд пише с желанието да издигне хората над самите тях.
Днес можем снизходително да поседнем на такава декларация, особено като имаме предвид някои от несъвършенствата на нейните творби: известна декларативност, реторика, патетика, тезисност и елементарност при изграждане на характерите и ситуациите, но не би трябвало нито за миг да забравяме повелите на това романтично и объркано време, ярък изразител на което се явява писателката. Не можем да не се възхитим на вярата й в своята висока мисия на писател, вяра, която тя брани с такава сила и скромност.
Вкусът към периодизация на творчеството на писателите, наложил се настойчиво в литературната история и критика от края на XIX век насам, се намеси и при разглеждането на богатото литературно наследство на Жорж Санд. Споровете около наличието на два, три или четири периода в творчеството й все още продължават. Всъщност независимо от различните теми и мотиви, които доминират в едни или други нейни творби, писани в определено време, единството в цялото й творчество е налице и всичките й романи са плод на една и съща творческа концепция, на една обща литературна програма.
Ранните й романи „Индиана“, „Валентин“, „Жак“, „Андре“ имат подчертано изповеден характер. В много голяма степен те съдържат алюзии за собствения й живот и включват личните й сантиментални проблеми, като трудно скриват желанието на писателката да оправдае своя бунт срещу семейството, морала и обществото. Това, разбира се, не трябва да учудва. Един от императивите на романтизма е: писателят да изложи собствения си живот, да пише за най-интимните си радости и страдания, да прави литература със своите емоции. На упрека на Флобер, че „човек не бива да прави книгите си със своето сърце“, Жорж Санд чистосърдечно отговаря: „Не ви разбирам. Съвсем нищо не разбирам.“ И трябва да й повярваме.
Тези първи романи, в които героите воюват за правото си да обичат без принуда, да се свързват при наличието на истинско, дълбоко чувство и да се разделят при разлюбването, далеч не са обаче само любовни романи. Героините, романтично уголемени, живеят все пак в една конкретна социална среда. Те са обкръжени от политици, търговци, аферисти от периода на Реставрацията и Юлската монархия. Чрез тях, дори в рамките на романи за нравите, се чувствува присъствието на дълбокия обществен конфликт. Това са романи със социален заряд, тъй като борбата за еманципиране на жената е едновременно борба срещу обществените предразсъдъци и законите на едно общество, което превръща жената в малоценно и онеправдано създание.