Обикновено тълкуват насочването на Жорж Санд към тези пасторални теми като бягство от проблемите на деня, като израз на разочарование от несполучливите социални движения на века. Но „Дяволското блато“ е написано преди Февруарската революция, в която активно участвува писателката. Именно този възторг пред чистотата на народа, който я вдъхнови, за да напише селските си романи, ще й позволи по време на първите дни след революцията да пише: „Видях народа, велик, възвишен, наивен, великодушен, най-прекрасния народ. Прекарах много нощи, без да спя, много дни, без да седна. Луди сме, пияни, щастливи, че сме заспали в калта и сме се събудили в небесата!“
Наистина разочарованието ще дойде по-късно, но то никога няма да откъсне писателката от народа, никога няма да я доведе до изолиране, до търсене щастието в отрицанието, до отказ да служи на човека и човечеството.
Думите на Виктор Юго, произнесени при нейното погребение, изразяват най-точно отношението на прогресивните умове на Франция и оценката, която „добрата дама от Ноан“ получи за своето човешко и литературно дело: „Оплаквам една мъртва и поздравявам една безсмъртна. Обичах я, възхищавах й се, обожавах я. Но загубили ли сме я? Не! Големите личности си отиват, но никога не изчезват. Би могло да се каже, че те всъщност се реализират… Поздравявам Жорж Санд за великото, което тя направи, и й благодаря за доброто, което стори.“