Бабата изчиства децата от въшките и мръсотията; Дешартр, в къси панталони и дълги бели чорапи, ги подлага на лекарски преглед. Аврора се възстановява скоро, но малкият умира. Само след няколко дни Морис, довел от Испания един прекрасен, но буен кон, Леонардо, се пребива една нощ на излизане от Ла Шатр, като се препъва и пада върху купчина камъни. Ужасно нещастие! Така случаят принуждава две жени, съвършено различни по рождение и навици, да живеят заедно: „Едната (бабата) светла, руса, сериозна, спокойна и важна, със свободно и покровителствено държане на знатна дама; другата (майката) тъмнокоса, бледа, страстна, стеснителна и плаха пред хора от висшето общество, но винаги готова да избухне; ревнива, пламенна, слаба и гневлива, едновременно лоша и добра…“
Бабата наблюдава с любопитство майката и се пита защо синът толкова много я е обичал. Но скоро разбира. София-Виктория е родена артистка, способна да напише едно прелестно, неграмотно писмо, да пее правилно, без да е учила солфеж, да рисува, без да знае никакви правила; тя е и вълшебница, която умее да шие прекрасни рокли, да прави шапки, да поправя разстроения клавесин. „Заемаше се с всичко и успяваше във всичко… Но изпитваше ужас към неща, които не служат за нищо, и казваше тихичко, че те са развлечения за стара графиня…“ Тя умее блестящо да критикува, с дръзкия език на парижки хлапак и можем лесно да си представим какво удоволствие изпитва дъщеря й Аврора от тези „хапливи и живописни изрази“.
Докато са далеко една от друга, майката и бабата не се обичат; когато трябва да заживеят заедно, неволно започват да се харесват, защото и двете имат огромен чар. При спречквания Аврора взема страната на майка си, при все че тя й се кара и я бие. От баба си не би търпяла нито една стотна от тази суровост. Тя чувствува, че „старите Графини“, които живеят в съседство, се отнасят с презрение към майка й и изпитва мъжествено желание да я защити. Като вижда отчаянието, в което младата вдовица е изпаднала след смъртта на съпруга си, детето се опитва да я утеши с безумната си любов. Скоро Аврора се научава да чете и потъва в приказките на Перо и мадам д’Оноа. Нейни другарки по игра са несъщият й брат Иполит Шатирон, детето от „къщичката“, едро, намусено, но забавно момче, което твърди, че в по-раншен живот е било куче, затова е грубо и сега; и селските деца Урсула, Пиеро, Розета, Силвен. Тя тича волно с тях из прекрасния парк и обиква земята с дълбока любов, която запазва през целия си живот.
„Още тогава — казва тя — обикнах страстно и всякога съм обичала поезията на селския живот.“ Обича едрите волове с наведени чела и бавна стъпка, колите със сено, селските сборове и сватби, седенките, на които конопарят разказва старинни предания. Участвува във всички работи в стопанството, грижи се за агънцата, храни кокошките. Майка й я насърчава към това, играе с нея в малката й градинка, прави й водопадчета и пещери от раковини. Бабата се измъчва, като гледа как внучката й придобива „селски маниери“. Тя се е привързала към това момиче и предчувствува, че то ще стане много умно. Нарича я неволно Морис, а когато говори за нея, казва „син ми“. Така и майката, и бабата я приучват да съжалява, че не е момче: Аврора иска да закриля майка си; мадам Дюпен иска да възкреси сина си.
За да направи от внучка си достойна наследница на Ноан, мадам Дюпен дьо Франкьой иска да я изтръгне от „птичарския род“. Аврора знае, че старите графини я гледат критично. Една от тях, мадам дьо Пардайан, я нарича всякога „горкичкото“ и я съветва: „Бъди добра, защото ще има много да прощаваш“. Пред нея често се говори за тежкото бъдеще, което я очаква поради неравния брак на баща й. Бабата иска да я направи „мила, добре облечена, с изтънчени маниери“.
„Според баба ми, децата трябваше да се приучват от най-ранна възраст на грациозност, добра походка, изискан начин на сядане, поздравяване, вземане на ръкавиците, държане на вилица, подаване на вещ, за да могат тези навици да им станат втора природа. Майка ми намираше всичко това за много смешно и мисля, че беше права…“
Спречкване между двете жени възниква и по религиозните въпроси. Майката простодушно и горещо вярва в бога. Французойка от своята епоха, тя внася несъзнателно една романтична поезия в своите религиозни чувства. Бабата; жена от миналия век, приема отвлечената религия на философите. Тя изпитва — както казва сама — „голямо уважение към Исус Христос“; внук й Иполит отива на първо причастие, но при доброто старо кюре от Сен Шартие, абат дьо Монпейру, чиято вяра е чисто външна. Жадуваща за чудеса, Аврора се възхищава от пламенната вяра на майка си и се огорчава, когато баба й осмива от гледище на разума чудесата, които тя така много обича.