„С еднакво удоволствие четях древните еврейски и езически чудеса. Много бих искала да вярвам в тях. Но тъй като баба ми от време на време се опитваше кратко и сухо да ме вразуми, не можех истински да вярвам; а за така преживяното огорчение си отмъщавах, като в душата си не отричах нищо…“
Разривът между двете дами Дюпен е неизбежен. Бабата не иска да приема Каролина Делаборд, несъща сестра на Аврора, родена преди връзката с Морис; майката отказва да изостави това дете, което няма никого другиго на света. За София-Виктория е трудно да реши: „В Ноан ли Аврора ще бъде по-щастлива или при мене?“ Въпреки молбите на детето тя смята, че няма право да го лиши от блестящо възпитание и петнадесет хиляди франка годишен доход. Освен това всяка зима ще се виждат в Париж. За Аврора това е тежко изпитание: „Майка ми и баба ми разкъсваха на части сърцето ми“. Обичта към майката придобива у нея мъчителната сила на забранена любов. Тя се вижда предадена на една среда, която София-Виктория я е научила да презира. И много плаче.
Но след заминаването на майката Аврора се радва на пълна свобода в Ноан. Дешартр й преподава естествознание и латински; баба й създава от нея отлична музикантка и й вдъхва своята любов към литературата. Аврора чете „Илиадата“, „Освободеният Ерусалим“. Описва селския живот в съчинения, които са пръв признак за призванието й. Но и тя, като човечеството, търси преди всичко вяра, а никой не й я предлага. В книгите, които чете, тя среща Юпитер и Йехова. Но би желала да види друг, по-човечен бог. При все че са я водили на първо причастие, никога не й говорят за Христос. А тя има нужда да обича, да разбира. „Защо съм тук? Защо в Ноан? За какво е този свят? Защо има лоши хора? За какво са старите графини?“ Човек отправя въпросите си към световния екран, който ги отразява във вид на митове. Детето има нужда да чувствува опората на някаква свръхестествена сила. И Аврора си създава собствен бог, олицетворение на кротостта и добрината, и го нарича Коранбе. Издига му в един гъст храсталак олтар от мъх и раковини и отива там не да принася в жертва, а да пуска на свобода птички и бръмбари. Само че за да ги пусне на свобода, трябва най-напред да ги улови, значи да им причини страдание. Така и коранбейството, като всички религии, има свои тайнства.
Империята върви към гибел; Мария-Аврора Саксонска не съжалява; но София-Виктория Делаборд е запазила към Наполеон предаността на старата му гвардия. Нов повод за спречквания между двете жени. Когато отива с баба си в Париж, Аврора вижда с радост в малкото жилище на майка си обстановката от своето детство, вазите с книжни цветя, мангалчето, гдето е изживяла първите си мечти. Но тези посещения стават нарядко; не й позволяват да си играе със сестра си Каролина. От това следват винаги разправии и плач. „Потърпи — казва майка й, — ще отворя моден магазин и ще те взема да ми помагаш.“ Тази невероятна мечта, в която София-Виктория сама не вярва, изпълва с възторг Аврора; тя започва да крие дребните си накити, за да ги продаде и да избяга. Наивното намерение е открито от госпожица Жули, камериерка на бабата; тази студена жена не обича детето: „Искате да се върнете в таванската стаичка ли?“ — казва презрително тя и предупреждава мадам Дюпен дьо Франкьой, получила по това време първия удар.
Настъпва тежка разправия. Старата дама кара внучката си да коленичи до леглото и започва да й разправя своя собствен живот, живота на сина си и най-после на снаха си, като разкрива някогашната и сегашната й безнравственост. Всичко е представено без милост и без снизхождение. За да бъде справедлива към майката на Аврора, тя би трябвало да спомене за „причините на нейните нещастия: самотата, бедността още от четиринадесетгодишна възраст; покварата на богатите развратници, които дебнат гладните момичета, за да петнят невинността; безмилостната строгост на общественото мнение“. Би трябвало да каже също, че Морис Дюпен е бил обичан вярно осем години. Но горката баба, вдъхновявана от своята ненавист и от това, което смята за свой дълг, си служи с гръмки фрази: София-Виктория е „загубена жена“, а Аврора „заслепено дете, което иска да се хвърли в бездната“.
Тези разкрития предизвикват бурни последици. Аврора изоставя учението, става непокорна. „Дете мое — казва бабата, — вие сте станала съвсем неразумна… Затова реших да ви дам в монастир и за тази цел ще отидем в Париж.“ Аврора е доволна: надява се, че в Париж ще вижда майка си, а в монастира ще започне нов живот. И влиза там без съжаление и недоволство.