Тя се връща със страх в мирския живот, решена да потърси отново подслон в някой монастир, щом разбере, че ще може да стори това, без да постави в опасност живота на баба си. На английския монастир Аврора дължи големи и щастливи промени. От благородната учтивост на монахините, от уроците на учителя по добро държане тя придобива очарователни обноски, които ще придават цял живот изисканост и на най-чудноватите й волности. Придобива най-вече усет за сериозност и задълбочаване. Баба й е украсила вече ума й с изяществото на XVIII век; Ноан й е показал поезията в природата; новата й вяра я научава да обича другите, не само себе си. „Възторжената набожност упражнява възвишено въздействие, защото напълно убива в душата ни самолюбието и дори ако в известно отношение я притъпява, то поне я пречиства от много дребнавости и недостойни грижи…“ Както някои английски поети, които са чели непрестанно стария завет, му дължат ориенталския облик на своята образност, така и Аврора Дюпен ще пресъздаде несъзнателно в прозата си сериозната доброта на госпожа Алиша и възвишената простота на евангелието.
V
Наследницата на Ноан
След като Аврора напуска монастира, бабата и внучката прекарват няколко дни в Париж. Аврора се ужасява от принудително омъжване. И на нея ли, като на Молиеровите героини, ще представят някое старче и ще й кажат: „Ако не кажете да, моето момиче, значи да ме убиете!“ Но скоро се успокоява в това отношение. Една стара приятелка на баба й, мадам дьо Понкаре, има в запас една „партия“. Аврора намира, че кандидатът е грозен, без да го погледне; мадам дьо Понкаре я нарича глупачка и твърди, че кандидатът е красив. Но не става вече дума за него. Госпожица Жули скоро опакова багажа за Ноан и Аврора чува как баба й казва: „Толкова е млада! Ще трябва да й дадем една година отсрочка.“
Девойката се надява, че майка й ще дойде в Ноан, за да отпразнуват завръщането; но среща у нея недоверие и суровост. „Не, разбира се! В Ноан ще дойда само когато свекърва ми умре!“ Изпълнена с християнско милосърдие, Аврора настоява напразно за взаимно опрощение. Като не успява, предлага смирено да остане при майка си, но и това й се отказва: „Ще бъдем пак заедно много по-скоро, отколкото мислят“ — отговаря ужасната София-Виктория. Тези намеци за скорошната смърт на бабата са тежки за Аврора. „Майка ти е толкова дива — казва от своя страна мадам Дюпен дьо Франкьой, — че обича децата си както птица пиленцата си… Щом им пораснат крила, тя хвръква на друго дърво и започва да ги кълве.“ Света Аврора се вижда безпомощна пред тази взаимна ненавист и заминава за Бери с баба си.
В Ноан пристигат през пролетта на 1820 година в голямата синя карета. Дърветата са цъфнали, славеите пеят, а нейде отдалеко долита класическата, тържествена и проточена песен на земеделците. Аврора се трогва при вида на старата къща, но съжалява за монастирската камбана и за госпожа Алиша. На прозореца в стаята си написва с молив на английски следната жалба, която може да се прочете и днес:
Written at Nohant, upon my window, at the setting of the sun, 1820
— Go, fading sun! Hide the pale beams behind the distant trees. Nightly Vesperus is coming to announce the close of the day. Evening descends to bring melancholy on the landscape. With thy return, beautiful light, Nature will find again mirth and beauty, but joy will never comfort my soul…18
Тази тъга е модна; всъщност Аврора се радва от сърце на своята почти пълна независимост. След получения удар старата кастеланка е доста отпаднала. Тя все още отива в трапезарията, изправена и елегантна в своя тъмнолилав ватиран пеньоар, с леко начервени бузи и елмазени обици, но вече гасне неусетно. Като се изключат редките старчески избухвания, почти не участвува в живота на Ноан. Реставрацията и остаряването са смекчили малко нейното волтерианство. Но тя си остава философ от XVIII век и води приятелски спорове с внучка си, която, без да подозира, е ученичка на Шатобриан.
18
Върви си, залязващо слънце! Закрий бледните си лъчи зад далечните дървета. Вечерницата Венера възвестява края, на деня. Вечерта настъпва и придава тъга на околността. Когато ти се завърнеш, прекрасна светлина, природата ще стане отново весела и красива, но радост не ще утеши никога моята душа.