Има добри души, които не се насищат да гледат чужди нещастия. Те все желаят другите да страдат още малко. Осъждат Санд, загдето въпреки мъката си продължава да гледа как дъждовниците скачат в езерцето; или че още на 23 февруари пита Морис дали на вечерята у принц Наполеон Соланж е била „хубава и добре гримирана“, а през юли възобновяват представленията в Ноан. Но и Жорж Санд като Гьоте не смята, че е похвално да се поддържа скръбта. „Напред през гробовете!“ би бил съвършено приемлив девиз за нея.
След смъртта на Нини нейните „момчета“ — Морис, Окант и Мансо — искат да я заведат в Италия, да я поразсеят. Пътуването е прекрасно, по море от Марсилия до Генуа, „гдето обядвахме на открито под натежалите от плод портокалови дръвчета“; след това по суша, из римската равнина, „наблъскани в нещо като дилижанс“, към Флоренция през Фолиньо, „и Тразименто, гдето Анибал натупа здраво римляните“. Фразата е от Морис Санд, който описва на Титин това пътуване в едно забавно писмо: „Минаваме през владенията на Моденския херцог, гдето всичко е от бял мрамор, като се почне от оградата на селската хижа и се свърши с короната на херцога. Държавата му има дванадесет левги обиколка; войската му се състои от тринадесет души, включително музикантите, а всичките му поданици са каменоделци…“
По „безкрайните шеги“ на Морис се отгатва, че пътуването е било весело, с карикатурни прояви, каквито Санд обича; Мансо подстригва мустаците си и целува ногата на свети Петър, Санд възстановява силите си и се катери по планините с радост, макар че се уморява; намират много непознати растения и насекоми; ловят пеперуди из развалините на Тускулум, с една дума, тонът на този поход из Италия съвсем не е такъв, какъвто го виждаме в „Писмо от Фонтан“. Санд е щастлива, но е решила да не харесва нищо и да съжалява на всяка стъпка за Франция. Оттук и странни преценки: „Не вярвайте нито дума за величието на Рим и околността му. На този, който е виждал други места, всичко това ще се стори много дребно; но е възхитително изискано… Рим е в много отношения съвсем празна работа; трябва да си поклонник на Енгр135, за да се възхищаваш от всичко… Странно нещо, красиво е, интересно, чудно, но прекалено мъртво… Градът е отвратителен с грозотата и мръсотията си! Един сто пъти по-голям Ла Шатр!…“ Ах, берийке!
Истината е, че тя наблюдава римските гледки с враждебно пристрастие. На приятеля си Луиджи Каламата, който я укорява, загдето не е казала, че редом с просяците и апашите в Рим живеят и почтени хора, и мъченици за свободата, тя отговаря, че императорската цензура не би й позволила да говори за италианските либерали, за Мадзини и Гарибалди, които тя обича. „А като не може да се говори за това, което в Рим е безгласно, сковано, невидимо, трябва да се очерни Рим такъв, какъвто го виждаме, с поддържаните му качества: мръсотията, леността, безчестието… Добре е да се каже какво става, когато един народ попадне под властта на расото и аз постъпих много добре, като го казах, колкото скъпо и да ми струва…“
Този антиклерикален изблик изненадва, особено защото идва толкова скоро след намерението да дадат Нини в монастир и при това по време, когато Санд има за приятели мнозина кюрета от околностите на Ноан. Трябва да го отдадем, от една страна, на дълбоко вкорененото волтерианство, готово всякога да бликне при големи душевни сътресения, от друга страна, на озлобението срещу тези, които са й вдъхвали надежда за чудо, годна да спаси внучка й, и най-вече на ужаса, вдъхван не от верската, а от църковната политика на втората империя. Тя вижда, че свободата на мисълта изглежда застрашена, че млади професори са преследвани; и се смята длъжна да реагира. Книгата, която пише за пътуването си в Италия, „Даниела“ — по-скоро политическа брошура, отколкото роман, — й създава много неприятности. Без малко не спират вестник „Ла Прес“, който я печата като подлистник. Жорж Санд трябва да потърси застъпничеството на императрицата, като я трогва за съдбата на невинните печатарски фактори и работници. Императрицата се намесва — голяма смелост от страна на една набожна испанка; но въпреки това не спечелва благоволението на мадам Санд.