III
Косата на времето
При пътуването си в Италия Жорж научава за смъртта на нещастния Малгаш, когото се е надявала да зарадва с непознати растения. На старини паметта ни се превръща в гробище. И най-любимите, и най-нелюбимите скитат нощем между гробовете. Красивият Ажасон дьо Грансан е починал в 1847, Иполит Шатирон в 1848, Шопен и Мари Дорвал в 1849, Балзак и Карлота Марлиани в 1850, Латуш и леля Люси Марешал в 1851, Плане в 1853, Нини Клезенже и Неро в 1855.
Въпреки това Ноан е препълнен с гости. Мансо не напуска никога поста си; другите момчета идват всякога, когато могат. Морис тревожи майка си със своята изменчивост. Той върши хиляди неща много добре, но нито едно до съвършенство. Карикатурите му са забавни, илюстрациите остроумни и поетични, мелодрамите за марионетния театър много смешни; написал е дори роман. Но не се измъква от невзрачността. Гнети го бремето на майчината слава. При все че го обича от все сърце, Санд говори винаги покровителствено за работата му: „Занеси романа си на Бюло; той ще го вземе, за да ми направи удоволствие“. Така не се насърчава човек на изкуството. Морис наближава четиридесетте; трудно е на тази възраст да си само син на майка си. Тя би желала да го види оженен, но той не е направил избор и в това отношение.
Санд все още съжалява, че не се е оженил за „милата Титин“, с която тя редовно кореспондира. Семейство Бертолди все има какво да иска. И Огюстин, и съпругът все смятат, че не са добре настанени. Ако са в Люневил, искат да се преместят по-близо до Париж. Ако Санд успее да ги премести в Сент Омер, искат да отидат в Антиб заради климата! Огюстин, все още много красива, би желала Жорж Санд да я представи на принц Наполеон, който е могъщ покровител.
Жорж Санд до Огюстин дьо Бертолди:
Не искам да те покажа на принца. Не ми подобава да му представя една толкова красива молителка. Откажи се от това упорство да мислиш, че мога да искам благоволения и покровителства при този режим… Няма да отида с побелелите си коси да вися в чакалнята на едно момче, което може да ми бъде син, и да му се кланям, дори ако се отнасяше до собствения ми живот… Не разчитай също, че ще ти дам препоръчително писмо. Не ми прилича да изпращам млада и хубава жена при, един момък, който обича жените, за да заприличам на сводница… Морис е още тук, но за кратко. И той, и Мансо те прегръщат, при все че вторият няма още бели коси. Страхувам се, че няма и да ги има. Горкото, клетото момче…
Защото Мансо кашля и храчи доста подозрително, а Санд има вече опит в тия неща. Що се отнася до Соланж, тя скита по света като всяка свободна „много красива и не много добродетелна“ жена, която търси мъже. Отива в Белгия, в Лондон, в Торино.
Жорж Санд до Соланж Клезенже, 25 юли 1855:
Смях ме е на твоите хрумвания да пътуваш, които така забавно разказваш; но се страхувам, че зад тази веселост се таи скръб и безумство. Ето че си се загрижила пак накъде да тръгнеш, като че Ноан не е по-добър за тебе и физически, и морално… Но дяволът те тика не зная накъде. Съобщавай ми поне какво правиш. А когато съвсем ти дотегне да се забавляваш, ела поне да поскучаеш с малко изгледи за почивка…
На това Соланж отговаря, че Ноан би бил непоносим за нея без кучетата и конете й: „Откровено ти признавам, че Бери губи за мене много от очарованието си, ако ходя из него пеш… За нещастие съм само на двадесет и седем години и макар да съм често болна, все пак имам младежка кръв и нерви, така че не мога цяла зима да шия килимчета, да свиря на пиано и да се занимавам с огромната си кореспонденция. Имам нужда от някаква дейност, дори само светска, от театър, разходки и така нататък или поне от езда, която е най-успокоителното занимание.“
Но Жорж не иска да храни коне, а освен това за пръв път в живота си сама желае да се отдалечи от Ноан. За да поддържа своето семейство, да помага на изгнаниците, на внуците на Мари Дорвал и на още толкова други хора, които живеят от нейните пари и перо, тя трябва да работи повече от всякога. Отегчена от всекидневната върволица от гости в Ноан, много от които искат да се застъпва за тях пред принц Наполеон, тя желае да намери по-спокоен кът за работа. И ето че при един излет с Мансо из долината на Крьоз, планинска област, която — според думите на Санд — е малка берийска Швейцария, тя открива селцето Гаржилес, край рекичка със същото име, и е очарована от него. Трябва да признаем, че местността е много хубава. Обрасли с изтравниче стръмни урви обрамчват черни скали, между които текат сините води на Крьоз, пресичани от бели камъни и пенливи водовъртежи. Харесва й се и приветливата външност, и гостоприемната услужливост на жителите. Ловецът на пъстърви Моро ги отвежда от Пен в Гаржилес, село, построено в дъното на една хуния, гдето двадесет извора поддържат прекрасна, почти африканска растителност, толкова топло и затулено е това кътче. То има седемстотин души жители, една римско-византийска черква, един романтичен замък, алжирски пеперуди. „И ние замечтахме — казва тя, — щом не сме принудени да живеем в Париж, да си устроим едно кътче в това село… Всеки художник, който обича полето, мечтае да завърши дните си в едно опростено, почти пасторално съществуване…“