Тя иска да купи веднага къща в Гаржилес. Къщите струват от петстотин до хиляда франка. Мансо моли за позволение да й я подари, намира, каквото търси, край брега на реката, купува го и започва да говори само за своя главен вход, своите ливади и своята кухня. „Верният неразделен другар“ спазарява да му боядисат и мебелират жилището; подрежда го като параход, с миниатюрни, но удобни кабинки. Мадам Санд се влюбва в тази къщица. Щом иска да работи на спокойствие, тя напуска Ноан и идва с Мансо в Гаржилес, гдето и двамата намират идилично щастие. Тук идва Морис, идва и артистката Беранжер, но Гаржилес е по отношение на Ноан това, което е Марли за Версай: място, запазено само за малцина избраници. Санд почти не съобщава този адрес. По-късно Виктор Юго обезсмъртява рекичката:
В 1857 година умират Алфред дьо Мюсе и Гюстав Планш; вторият след ужасна агония, при която за него предано се грижи Бюло. Планш поддържа докрай в статиите си Жорж Санд, която го смята за „единственият сериозен критик напоследък“. Иска да каже: единственият, който се занимава с нея. Сандо го оплаква: „Бедният Планш, бедният Тренмор, както го наричахме тук… Никой не знае колко много го обичах“. Дали и той самият го е знаел, когато другият беше още жив? Що се отнася до Мюсе, сърцето му, „бедното му сърце“, е предивременно изхабено от толкова лудории и прекалявания. Той се опитва да замести Жорж; но никога не я забравя. В 1851 година пътува из Италия; и намира там спомените си:
Той повтаря тези стихове всякога, когато мимо волята си вижда в своите мечти „да минават мрачните и дълбоки кадифени очи“ на невярната, но незабравима венецианска любовница.
През 1834, когато той подготвя „Изповед на едно дете на века“, Жорж му пише: „Невъзможно ми е да говоря за тебе в книга при сегашното ми настроение; но ти можеш да пишеш, каквото искаш: романи, сонети, поеми; говори за мене, както намираш за добре, предавам се с вързани очи…“ След смъртта на Мюсе, когато в 1858 година се помирява с „Ревю де дьо монд“ (след скъсване, траяло седемнадесет години), тя предлага на Бюло един автобиографичен роман за венецианската трагедия: „Тя и Той“. При все че се мисли безпристрастна, Санд си приписва в този роман една възвишена роля. Героинята, Тереза Жак, се отдава на любовника си само от милосърдие. След като прочита ръкописа, Бюло я съветва да представи Тереза по-малко съвършена и да не влага толкова често в устата й свещени изрази. Тъй като любовната й философия се е променила с възрастта, Жорж променя и миналото, за да придаде единство на живота си. Човешка и може би мъдра постъпка. Но романът ядосва Пол дьо Мюсе, който отговаря с „Той и Тя“, една жестока и несправедлива книга. Най-сетне идва ритникът на ослицата: Луиза Коле, колкото бездарна, толкова и темпераментна, написва „Той“ — един преливащ, от злоба памфлет.
Жорж Санд притежава любовните писма, които й е пращал Мюсе, както и своите до него. Към 1860 година тя пожелава да ги издаде, за да възстанови истината. Тази кореспонденция наистина доказва една взаимна любов. Но дали е навременно обнародването й? Санд решава да се посъветва със Сент Бьов, който е бил някога свидетел на техните мъчения. Те не са скарани, но Санд отдавна не го е виждала. Спотаен зад своите шкафове пълни с отрова, Сент Бьов не е никак нежен към нея: „Кръчмарска Христина Шведска“, пише той в тайните си бележници. Но в 1859 година Соланж го среща в академията, когато приемат Жул Сандо. Сент Бьов говори много мило за Жорж на младата жена и я поканва да го посети. Соланж разправя, че има намерение да пише биография на своя прапрадядо Саксонския маршал. Сент Бьов й дава бащински съвети. „Държи се бащински трогателно към мене.“
Сент Бьов до Соланж: „Времето е хубаво. Може да сте ходили вече във Версай. Във всеки случай господин Сулие (уредникът на музея; живее в двореца) е предупреден за милото посещение, което може би ще има. Добре ще сторите да му кажете за работата си върху Саксонския маршал. Той сигурно знае нещичко. Хиляди почитателни нежни привети.“ Сент Бьов приема Соланж на улица „Монпарнас“, в стая в стил Людовик XV — бели стени със златна украса, с два прозореца, пред които растат слива и пълзящ повет. Прекалено хубавата камериерка прилича на мадам Помпадур136. Една котка кърми зад вратата котенцата си. Сент Бьов разкрива пред гостенката неизчерпаемите съкровища на ума и начетеността си. От тези разговори не се ражда никаква биография на Саксонския маршал (Соланж се насища на работата така бързо, както и на любовниците си), но се създава едно приятелство.