На Жана дьо Турбе, дамата с виолетките, любовница на Ернест Барош, син на всемогъщия министър на правосъдието, Сент Бьов пише: „И така, аз държа безкрайно много на това. Трябва да спечелите напълно нашия приятел господин Бар(ош) за Соланж, очарователната дъщеря на мадам Санд; делото й ще се разглежда във вторник, а засега, като се има предвид възрастта на господа съветниците, изглежда доста несигурно. Но синът на пазителя на държавния печат може да направи много, за да привлече вниманието на тия, които си приказват, когато издават решения. После и на заместник главния прокурор! С една дума, знаете вече всичко, а пък аз зная, че господин Бар(ош) ще бъде осведомен…“
Писмата на Соланж припомнят на Санд времето, когато Сент Бьов я успокоява и ободрява. „Никой не казва по-добре от него хубавите неща; той им придава едновременно приятна и сериозна форма.“ Тя изпраща на улица „Монпарнас“ Емил Окант с препис от кореспонденцията на Мюсе: „И така, драги приятелю, искам ви два часа от вашето ценно време, за да прочетете всички писма, след това един час разговор с приносителя им, за да може той да допълни всички пропуснати «ако» и «но» в настоящото писмо. После един час размисъл, когато ви бъде възможно, и едно окончателно решение, с което ще се съобразя…“ Мнението на консултирания е категорично. Не трябва да се обнародват.
Жорж Санд до Сент Бьов, 3 февруари 1861:
Приятелю, Емил ми разказа последния ви разговор и последното ви мнение. То е добро и аз ще го последвам. Писмата ще бъдат издадени след мене. Впрочем те доказват, струва ми се, че три неща не тежат на съвестта на вашата приятелка: гледката на нова любов пред очите на умиращия; заплаха и намерение да иска затварянето му в лудница; желание да си го възвърне, да го привлече отново, въпреки волята му след неговото нравствено излекуване… Такива са гадните обвинения, а писмата доказват само едно: че в основата на двата романа — „Изповед на едно дете на века“ и „Тя и Той“ — стои истинска случка, която доказва може би лудостта на единия и обичта на другия или лудостта и на двамата, ако желаете, не без никаква гадост и подлост в сърцата им, нищо, което би могло да опетни две искрени души…
Трогнат от доверието на Санд и узнал от Соланж, че ноанското общежитие не процъфтява финансово (според Соланж, Жорж не могла миналата зима да си купи палто и рокля, а това донякъде учудва), Сент Бьов решава да поиска от Френската академия да даде на голямата писателка наградата Гобер от двадесет хиляди франка. Виньи подкрепя предложението; той е достатъчно великодушен и поставя литературните заслуги по-високо от личната си ненавист. Гизо се обявява — с всички възможни похвали и съжаления — против авторката на „Тя и Той“, като цитира „възмутителни“ изказвания за брака и собствеността. Мериме и Сент Бьов възразяват. Въпросът се поставя на гласуване: Санд получава осемнадесет гласа пробив; само шестима рицари са на нейна страна — Сент Бьов, Понсар, Виньи, Мериме, Низар и Силвестър дьо Саси. Жул Сандо не е дошъл! Тъй като ще има и второ гласуване, този път от всички секции на Института, Мериме, който подкрепя много дейно Жорж въпреки смешните спомени, подсеща с писмо малкия Жул. Но Сандо не прощава на тази, която е била причина за неговото крушение на младини, и Тиер запазва наградата.
Дворът, гдето продължават да поддържат мадам Санд по мимо волята й, се ядосва на този неуспех. Императрицата подсказва, че академията би могла да даде ако не награда, то поне едно кресло на академик. По-късно се появява анонимна брошура: „Жените в Академията“; неизвестният автор описва приемането на жена, която не може да бъде друга освен Жорж Санд. Тя отговаря с друга брошура: „Защо пък жени в Академията?“ И заявява, че въпреки почитта си към това събрание и макар да признава дарбите на членовете му, няма никакво желание да принадлежи към една институция, която й се струва остаряла и бездейна. Хората ще кажат „Гроздето е зелено… — Никак — отговаря Санд. — Гроздето е вече съвсем презряло…“