Аврора се изненадва, че всичките й другарки от детинство — Фаншон, Урсула Жос, Мария Окант — я наричат „госпожице“. За пръв път тя сега узнава самотността на господарите и съжалява за братските отношения в монастира. И брат й Иполит дори, когато си идва в отпуск, се държи стеснително пред тази хубава девойка в тънка розова рокля. Той е хусарски подофицер и учи Аврора на езда с много прости поучения: „Цялото изкуство се състои от две неща — да паднеш или да не паднеш… Дръж се здраво! Залавяй се за гривата, ако желаеш, но не изпускай поводите и не падай…“ Тя язди Колет, едра кротка кобила, която отгатва какво искат от нея. Аврора и Колет стават неразделни. След осем дни прескачат заедно през плетове и трапища. Монастирската „заспала вода“ е по-смела от хусаря.
На своята приятелка от монастира Емилия дьо Вим, дъщеря на анжерския префект, която вече се явява в общество, тя описва селския си живот: „Кой ли се е сетил да ми пише?… — учудва се Емилия. — Хайде, мила, припомнете си една приятелка от монастира…“ Не й казва, че хубавият конник от Сомюр е неин несъщ брат; той е станал в писмото Иполит дьо Шатирон и я учи да язди, по английски маниер. С мадам дьо Понкаре и дъщеря й Полина тя учи италиански и музика:
„На пианото има всякога разтворени три-четири партитури, дуети и романси се търкалят по всички столове. При тази обстановка мислим за тебе и съжаляваме, че не си тук да облекчиш пръстите на мадам дьо Понкаре, която така талантливо ни акомпанира. Играхме комедия: аз бях Колен; Полина — Люсет. Много сантименталност, която страшно ни разсмиваше. Както и да е, мина много добре. Танцуваме буре19…“
Някой си господин дьо Лаку, „селски precious“20, им услужва с арфата си и чете с тях la Gerusalemme liberata21:
„Изтегната по цял ден в креслото, шия или рисувам, докато Иполит ми чете или обръща и изпочупва всичко в стаята ми. А след като го нахокам, и аз върша същите детинщини. Баба ми ни гълчи, казва, че я заболява глава от нас, и накрай се разсмива… Addio, cara amica; io ti abbracio teneramente e ti amo con sincerita…“22
Януари, 1821: „Иполит замина, така че останахме съвсем сами. Скъсявам деня, като ставам късно, закусвам, понякога разговарям час-два с баба ми, прибирам се в стаята си и се занимавам с нещо — свиря на арфа, на китара, чета, грея се, не се отделям от камината… Преповтарям спомени в ума си, пиша върху пепелта с машата, слизам за обяд и докато баба играе карти с господин Дешартр, който е бил последователно възпитател на баща ми и на Иполит, аз се качвам отново в стаята си и започвам да записвам каквото ми хрумне в един зелен бележник, който вече е почти изписан…“
Разговорите с бабата стават нежни и сърдечни. Въпреки последиците от боледуването мадам Дюпен дьо Франкьой си е останала забележителна по образование, прямота и смелост в големите въпроси. В обикновения живот се проявява като дребнава жена и маркиза, но Аврора отминава тези прояви. Отношенията им са се изменили напълно. Сега внучката се държи майчински снизходително. А бабата вижда, че Аврора ще трябва скоро да се омъжи, и разговаря съвсем интимно с нея. Макар че е живяла в епоха с много леки нрави, тя не е имала никога любовник:
„Често признавах пред жените, които настояваха да си избера любовник, какво отвращение ми вдъхват неблагодарността, егоизмът и грубостта на мъжете. Те направо ми се смееха, когато говорех така, и ме уверяваха, че всички мъже не приличали на моя стар съпруг, а освен това умеели да ви накарат да простите недостатъците и пороците им… Когато ги слушах да изразяват такива вулгарни чувства, изпитвах унижение от това, че съм жена…
Не искам да кажа, че съм създадена от по-друга глина, отколкото останалите хора. Сега, когато не принадлежа вече към никакъв пол, мисля, че на времето съм била жена като всички, но просто не срещнах човек, в когото да се влюбя дотолкова, че това чувство да хвърли малко поезия в животинския живот…“
Тези разочаровани думи за „животинския живот“ не примиряват девойката с мисълта за омъжване. От разговорите между старите графини тя разбира, че е богата наследница, но не е удобна партия за младеж с добро бъдеще поради жалкото поведение на майката и многото извънбрачни деца в рода. Тези, които искат ръката й, не са млади: един петдесетгодишен генерал от империята с голям белег от сабя през лицето; някой си барон дьо Лаборд, четиридесетгодишен генерал, вдовец. За този генерал Лаборд един негов роднина пише на виконтеса дьо Монлеви, съседка на господарката на Ноан:
Мадам, казвате ми, че имате една отлична партия близо до вашето имение: госпожица Дюпен, която ще има, доколкото си спомням, двадесет до двадесет и пет хиляди франка рента… Моят братовчед господин барон дьо Лаборд има засега доход от осем-девет хиляди франка… Той е дал вече доказателства, че може да бъде добър съпруг и е превъзходен човек във всяко отношение. При все че е четиридесетгодишен, във външността му няма нищо, което би отблъснало една млада жена… Забравих да добавя, че няма деца от първия си брак…