Раждането на Кокотон минава, както всичко, което става в Ноан, в живописна и малко лекомислена обстановка. В този дом комедията заема повече място от самия живот. Театрални или марионетни репетиции и представления се редуват всеки ден. Мансо е „най-съвършеният“ актьор. Една селска девойка, Мари Кайо — наричана отначало Мари кокошарката, защото се занимава с птиците, после — изучена от Санд, която я намира много даровита и я взема за прислужница — е прибрана от Мансо в трупата и става звезда. Всяка вечер има представление и вечеря: След това „мадам“, както я нарича Мансо, ляга за един час; после Мансо я събужда и тя сяда да работи. През това време Мансо „покашлюва по малко“, а Лина плете повои.
През пролетта и лятото на 1863 година Санд е постоянно на театър в Ла Шатр, гдето кани на гастрол артисти. На 2 юли пристига набожната вдовица Каламата, за да присъствува на освобождаването на дъщеря си. Тя се смайва, като вижда къщата пълна с актьори, които репетират „Замъка Пиктордю“. Мансо (въпреки треската), Мари Кайо, Жорж и дори бременната Лина се къпят в реката; само Морис не се къпе, защото е скован от ревматизъм. Когато срокът на Лина наближава, в Ноан пристига акушерка; завеждат и нея в Ла Шатр да гледа „Сина на Ловеца“ и „Тридесет години или животът на един картоиграч“. Всички от къщи са на театър, когато Лина усеща първите болки; родилката прекарва част от нощта в очакване на своята болногледачка; но това не пречи на Кокотон да се роди великолепно бебе, което Жорж Санд „поема в престилката си.“
Първият приятел, на когото Жорж Санд пише, за да му съобщи раждането на Марк-Антоан, е Александър Дюма-син. Тя изпитва отдавна трайна обич към този „мил син“, който я нарича „мамо“ и е двадесет години по-млад от нея, но има същия великодушен темперамент, същия вкус към „тезисната“ литература, същата пламенност, когато защищава жената и детето. Тя държи да го привлече в Ноан, но успява едва в 1861; защото Дюма е изцяло зает от връзката с една руска дворянка „със зелени очи и дълги кехлибарени коси“, княгиня Надежда Наришкина. Най-после обещава.
Александър Дюма син до Жорж Санд, 20 септември 1861:
Благодаря ви, както би казал господин Прюдом, за вашето почитаемо от 15 този месец и вземам в ръка перото, за да изкажа горещата си благодарност. Както узнах, моята хазайка ви е писала… Няма да скрия, че за нея ще бъде празник да дойде в Ноан и да ви види лично… Остава да се уреди само въпросът за дъщеря й, която не иска да остави сама в четиридесет и четирите стаи на голямата барака, и вече е поискала позволение да ви я представи. Тя спи на канапе в стаята на майка си. И е във възторг от това разрешение, в битността си на млада странствуваща московчанка. Така че от тази страна няма защо да се страхуваме от затруднения. Но треперете!… Ето къде е камъчето за препъване: имам един грамаден приятел, който прилича доста много на вашите нюфаундлендски кучета, нарича се Маршал, тежи 182 фунта137 и има ум за четирима. Той ще спи, гдето и да е: в кокошарник, под някое дърво, до фонтана. Може ли да го доведем?…
Дюма се възхищава или поне казва, че се възхищава от марионетките, а вечер, когато са около масата, чете стихове от Мюсе. Изборът му изненадва. Исполинът Маршал има голям успех. „Маршал работи с Морис пиеса за марионетките… Маршал става голямото ми бебе…“ Той остава много време след Дюма, рисува Морис, после Санд, Мансо, Мари Кайо, но огорчава мадам Санд, като не й пише нито едно „дворцово писмо“ след този дълъг престой, когато се е запознал с принц Наполеон и е получил поръчки от него.
Дюма-син до Санд, 21 февруари 1862:
Всякога ще се страхувам да въведа някого в този ноански дом, гдето всичко между приятелите върви така добре, че и най-малката песъчинка би могла да спре цялата машина! Нима нашият приятел Маршал се е оказал вече неблагодарник? Много рано! А би трябвало да ви благодари за поръчката от шест хиляди франка, която е получил от принца само благодарение на вас. Уви! Уви! Страхувам се, че човечеството, не е най-съвършената божия творба…