26 февруари 1862:
Днес съм разярен, а мълчанието на моя мастодонт допринася твърде много за това. И аз зная колкото вас къде се намира. Когато продължава и в зрялата възраст, липсата на възпитание прилича твърде много на липса на сърце. Това нещастно момче още не знае, че когато някой е получил толкова дълго, сърдечно и полезно гостоприемство от личност като вас, трябва най-малкото да отговори на писмата, които на всичко отгоре е получил!…
Истината е, че мастодонтът е егоист, но има чар. Санд му прощава и дори проявява голяма нежност към него. Пак Дюма завежда Санд у Едуард Родриг, борсов посредник.
Дюма-син до Жорж Санд, 8 март 1862:
Този Родриг е истински художник: твърде музикален, голям приятел на изкуствата (в добрия смисъл на думата). Така например даде четиридесет хиляди франка зестра на малката Ема Фльори от „Театър Франсе“ и я омъжи за един даровит скулптор138. И то без никакво естествено основание, а от чиста благотворителност… Ето един човек, който има към вас твърде мъчно изразимо възхищение, ако сам не бе намерил най-добре израз за това, което ви дължи: „Мадам Санд ме направи по-добър…“ Намерих израза толкова трогателен и така достоен за вас, че си обещах да ви го изпратя и ви го изпращам…
Когато „милата мама“ отива тази зима в Париж, тя приема да вечеря заедно с Дюма у Родриг, в неговото „позлатено кътче“; той обещава да даде материална подкрепа на някои „синове“, които се намират в нужда.
Любимите теми на Санд стават теми на Дюма. И двамата обичат „тезисни“ пиеси. От „Подхвърления Франсоа“ Дюма ще направи пиеса „Извънбрачният син“, една тема, която му е естествено присърце. Клавдия, девойката майка, която заслужава повече от всяка друга жена уважението на мъжете, защото е била измамена, ще му внуши идеята за „Възгледите на мадам Обре“, след това за „Дениза“. Най-после „Женитбата на Викторина“, възхвала на неравните бракове, изглежда и на двамата толкова хубава тема, че Санд я разглежда в роман — „Маркиз дьо Вилмер“, — а Дюма-син й помага да извлече от този роман втора пиеса. Защото той е театрал и умее да построи сценарий, в което Санд е доста неспособна. Това не пречи на Дюма да се възхищава безумно от нея. „Тя мисли като Монтен — казва той, — мечтае като Осиан, пише като Жан Жак. Леонардо рисува фразата й, а Моцарт я пее. Мадам дьо Севинье й целува ръцете, мадам дьо Стал коленичи при минаването й.“
„Маркиз дьо Вилмер“ е банална история за една компаньонка, която се омъжва за сина на стопаните, а остроумията, които Дюма-син съживява тази поучителна пиеса, не са особено блестящи. Въпреки това пиесата има невероятен успех. И ето защо: възмутена от религиозната нетърпимост на императорското правителство, разгневена, като вижда заплашена свободата на съвестта и изказванията, Жорж Санд става все повече и повече антиклерикалка.
Жорж Санд до принц Наполеон, 23 февруари 1832:
Императорът се страхува от социализма; така да бъде; от свое гледище, той трябва да се бои от него; но като го удря прекалено силно и прекалено прибързано, той издига върху развалините му друга партия, много по-ловка и по-опасна, партия, обединявана от кастово и съсловно съзнание — благородниците и духовниците, а за нещастие аз не виждам вече противовес в буржоазията. Въпреки всичките си недостатъци буржоазията беше полезна като преобладаваща сила. Скептична или волтерианска, и тя имаше съсловно съзнание, имаше своето тщеславие на парвеню. Съпротивяваше се на свещениците, държеше се с презрение към благородниците, на които завиждаше. Днес ги ласкае; титлите са възстановени, властта е много внимателна към легитимистите, с които се огражда; а виждате дали са успели да ги привлекат! Буржоазията желае сега да е в добри отношения с благородниците, чието влияние е възстановено; свещениците служат за помирители. Хората стават набожни, за да имат достъп в салоните на легитимистите. Чиновниците дават пример, хората се поздравяват и усмихват в черква, жените от третото съсловие се втурнаха с жар към легитимизма, защото жените не вършат нищо наполовина…
Тя е антиклерикалка, но не е и не желае да бъде антирелигиозна.
Жорж Санд до Александър Дюма-син:
Аз имам много приятна и дори засмяна представа за смъртта и си въобразявам, че съм заслужила много добра участ в отвъдния живот. Не искам да бъда на седмото небе заедно със серафимите, за да съзерцавам всекичасно образа на всевишния. Преди всичко не вярвам той да има нито образ, нито профил; после, дори ако е голямо удоволствие да си на някое от първите места, за мене това не е необходимост… Оптимистка съм въпреки всички преживени страдания и това е може би единственото ми качество. Ще видите, че и вие ще стигнете до него. На вашата възраст бях също така измъчена и още по-болна от вас и душевно, и физически. Като ми дотегна да се ровя в душите на другите и в моята собствена, в една прекрасна сутрин си казах: „Всичко това ми е безразлично. Вселената е велика и прекрасна. Всичко, което ни се струва важно, е така преходно, че не си струва трудът да мислим за него. В живота има само две-три истински и сериозни неща, а тъкмо тези толкова ясни и прости неща аз не знаех и пренебрегвах, mea culpa! Но бях наказана за глупостта си; страдах колкото е възможно човек да страда; трябва да ми бъде простено. Да се помирим с добрия бог!…“