И така, помирение с бога; но тя не може да вярва нито в дявола, нито в ада. Възмущава я мисълта, че един добър бог може да осъжда на вечни мъки. Никак не си представя обаче доколко самата тя възмущава по природа мрачните и сурови умове. Нищо не дразни наранените сърца така, както едно оптимистично спокойствие. Бодлер я ненавижда.
Жената Санд е Прюдом на безнравствеността. Тя е била всякога моралистка, само че едно време проповядваше обратния морал. Затова никога не е била човек на изкуството. Има прочутия гладък стил, обичан от буржоазията. Тя е глупава, тромава, бъбрива; нравствените й разбирания са толкова дълбоки и изтънчени, колкото у вратарките и леките жени. Как говори за майка си… Как говори за поезията… А любовта й към работниците… Това, че някои мъже са се влюбвали в тази клоака, е само доказателство за упадъка на мъжете от тоя век.
Да се види предговорът на „Госпожица ла Кентини“, гдето тя твърди, че истинските християни не вярват в ада. Санд е за бога на добрите хора, бога на вратарките и крадливите прислужници. Тя има сериозни основания да желае премахването на ада.
Дяволът и Жорж Санд. Не трябва да се мисли, че дяволът изкушава само гениалните мъже. Без съмнение той презира малоумните, но не пренебрегва сътрудничеството им. Напротив, тъкмо на тях възлага големите си надежди. Вижте Жорж Санд. Тя е главно и преди всичко голяма глупачка; но е и обладана от бесове. Дяволът й е внушил да се осланя на доброто си сърце и на здравия си разум, за да убеди и всички други глупачки да се осланят на доброто си сърце и здравия си разум. Не мога да помисля за това тъпо същество, без да потръпна от отвращение. Ако я срещна, не ще мога да се въздържа да не й запратя по главата някой съд със светена вода.
Жорж Санд е една от ония стари актриси наивки, които никога не искат да слязат от сцената.
Несправедлива, но естествена реакция. Как би могла тревогата да не мрази спокойствието? Жителите от сенчестата и от слънчевата страна никога не могат да се разберат. След пътуването си до Рим Жорж „мисли неотменено за черния призрак“. Черковните камбани, които на младини и дори през 1834 година я успокояват и утешават, звънят сега в ушите й като „злокобна гръмотевица, като зловещ там-там“. А ето че в 1862 година романистът Октав Фьойе, седемнадесет години по-млад от Жорж Санд, обнародва в „Ревю“ на Бюло един набожен, сантиментален и посредствен роман: „Сибила“. Това е историята на една девойка, която е вярвала в детинството си, но изпада в големи съмнения по време на първото причастие. В една бурна вечер тя вижда кюрето, който скача сам в лодка, за да спаси моряци, попаднали в опасност. Тогава преценява религията с оглед на нейните последици, връща се към бога и по-късно, когато се влюбва в един млад скептик, се опитва да върне и него към вярата и умира в една лунна нощ, след като се е върнала от сантиментално богословска разходка.
Тази книга възмущава Жорж Санд, която отговаря следната година в същото „Ревю де дьо монд“ с романа „Госпожица ла Кентини“. Тя е запазила своята бързина на замисъл и изпълнение. Представила е в романа си положение, обратно на измисленото от Фьойе. Героинята Люси, набожна генералска дъщеря, е ухажвана от свободомислещ, в когото е влюбена. Този човек има четири обвинения против католичеството: ада, отрицанието на напредъка, плътското въздържание и главно изповедта. Жената, казва той, не може да се доверява едновременно на своя съпруг и на ръководителя на съвестта си. Този млад Емил се възмущава да споделя мислите на съпругата си с някакъв свещеник, който в този роман е представен полузахвърлил расото, опасен и подозрителен. Но Емил успява да освободи съзнанието на съпругата си и да я върне към истинската вяра, с други думи, към вярата на авторката.
Този спор увлича литературните кръгове и Сент Бьов става арбитър в борбата.