„Авторът на «Сибила» повдига в своя роман големи въпроси, по-големи може би, отколкото е мислил отначало: въпроси богословски и обществени, въпроси от настоящето и бъдещето. Както знаем, това развълнува Жорж Санд: могъщата орлица се разгневи като в деня на първия си полет; спусна се върху белия гълъб, отнесе го във въздушните висини над савойските върхове и урви и държи в тоя миг жертвата си увиснала в ноктите й. Теза срещу теза, богословие против богословие, при това в роман — малко тежичко…“
Санд благодари: „Прочетох една превъзходна статия от вас за Фьойе, която приключва с прекалено блестящи слова за мене. Аз съм много стар орел, та не мога вече да отнасям млади дарования и да ги изяждам на една хапка…“ В една официално клерикална епоха това поведение представя Жорж Санд в очите на младежта като голяма опозиционерка. Тя става личност и знаме. Когато театър „Одеон“ обявява пиесата по романа „Маркиз дьо Вилмер“ и се заговорва за провокации против Санд, студенти и работници се приготвят да я подкрепят. Тя е съвсем спокойна; зле се чувствува само Мансо. Всъщност не стават никакви инциденти. Императорът и императрицата присъствуват на премиерата и ръкопляскат с наивно показното усърдие на не особено спокойна съвест.
Бележник на Жорж Санд, 29 февруари 1864:
Премиера на „Вилмер“. Отвратително време. Вали. Париж е река от кал. Отивам с кола, заедно с Майар139, да купя цветя и ръкавици у Жувен. Посещение у принца… През останалото време на деня приемам студенти, които идват по четирима, с визитни картички на шапката, да искат билети! От десет часа сутринта се редят на площада пред „Одеон“, като викат и пеят… Императорът и императрицата; принцеса Матилда; принцът и принцеса Клотилда140; отивам в тяхната ложа… Нечуван, безумен успех; викове, песни, овации, извикване на актьорите. Почти бунт, защото шестстотинте студенти, които не са могли да влязат, отиват да пеят псалми пред католическия клуб и дома на йезуитите! Разпръсват ги и ги прибират на топло. Излизам всред шпалир от: „Да живее Жорж Санд! Да живее Кентини!“ Придружават ме до кафене „Волтер“, където виковете продължават; успяваме да избягаме… Повече от двеста души идват да ме мляснат във фоайето, между другите Дежазе, Улбах, Камий Дусе, Александър Монтиньи, Льозюьор… и така нататък, и така нататък…
Почтената мелодрама „Маркиз дьо Вилмер“ използува своята популярност. Приходите на касата рязко се покачват: 4300 франка, 4500, 5000, 5310, докато „Одеон“ обикновено има сбор до 1500 франка. „Трябва да се види — пише Санд — персонала на «Одеон» около мене… Аз съм господ за тях.“
Между приятелите, които стоят на стъпалата на „Одеон“ от двете страни на Санд, се намира и Гюстав Флобер, „който плаче като жена“. Неразкаян романтик и каещ се реалист, той се е възхищавал всякога от дарованието на Жорж. Виждал я е понякога на вечерите у Маньи с Ренан, Сент Бьов, Теофил Готие, братя Гонкур. Тя сяда до него, оглежда плахо всички и му шепне на ухото: „Само от вас не се стеснявам!“ А при това двамата Гонкур се възхищават все повече и повече от „красивата, очарователна глава“, която от ден на ден все повече заприличва на мулатка, и „чудното изящество на малките ръце, скрити в дантелени маншети“.
Бележник на Жорж Санд, 12 февруари 1866: „Вечеря у Маньи с моите млади приятели. Посрещнаха ме невероятно мило. Всички бяха блестящи. С изключение на великия учен Бертло… Готие е все така ослепителен и любител на парадокси; Сен Виктор — очарователен и изискан; пламенният Флобер ми е по-симпатичен от другите. Защо? Не зная засега. Двамата Гонкур са прекалено самоуверени, особено по-младият… Най-приказлив и остроумен си остава чичо Бьов, както го наричат… Плаща се по десет франка на човек; вечерята е средна. Много пушим; говорим, викаме, колкото можем, и всеки си тръгва, когато пожелае… Забравих Луи Буйе, който прилича на Флобер; той се държа скромно… Видях мадам Бори. У дома дойдоха шивачката, след нея Камий и Люсиен Арман. Канена съм на вечеря у Сент Бьов… — 9 април 1866: Вечеря у Маньи с моите млади, приятели: Тен, Ренан, Сент Бьов, Готие, Сен Виктор, Шарл-Едмон, двамата Гонкур… и Бертло, който не продумва. Той и аз мълчим. Синът на Гаварни, хубаво момче, и друг, когото не познавам. Разговорът е разгорещен, блестящ, обсипван с парадоксите на Готие. Тен е разумен, прекалено разумен. Но всичко е много по-долу от веселието и детския чар на актьорите.“
Тъкмо на една вечеря у Маньи, когато Санд е в Бери (на 14 септември 1863), молят Теофил Готие, току-що пристигнал от Ноан, да опише престоя си:
— Забавно ли е?
— Като в монастир на моравски братя. Пристигнах вечер. Далеко е от железницата. Оставиха, куфара ми в един храсталак. Влязох през стопанството, пълно с кучета, които здраво ме уплашиха!… Нахраниха ме. Яденето беше хубаво, но много дивеч и птиче месо. А пък аз не ги обичам… Там бяха художникът Маршал, мадам Каламата, Александър Дюма-син…
140
Принц Наполеон се е оженил в 1859 година за принцеса Клотилда Савойска, дъщеря на крал Виктор Емануил II. — Б.а.