Бележник на Мансо, 23 ноември 1863: „Като последица от не зная какъв разговор ми се съобщава, че съм свободен да напусна на идния Иванов ден; много сълзи се проляха за мене! Но не продължиха дълго! Ето колко съжаляват за мене след петнадесет години преданост. Предпочитам да го отбележа тук, за да не плача никога по този повод, а да се надявам, че по-късно може и да се усмихвам. Както и да е; жалко нещо са повечето хора… И така, ще си възвърна свободата и ако искам пак да обичам някого и да му бъда предан — защото в това е моята радост, — ще мога съвсем свободно да го сторя… Свобода! Хубава свобода… Тук послепис с почерка на Морис Санд: Препрочетете «Тартюф»! — Морис.“
Но след една нощ размишления Санд намира, че положението не е такова, каквото е било през 1847 година. Щастливо оженен, баща на едно момченце, Морис може да мине занапред и без постоянното присъствие на майка си; Мансо е сериозно болен и не бива да бъде изоставен. На 24 Жорж избира — Мансо и заминаване.
Бележник на Жорж Санд, 24 ноември 1863: „Не съм тъжна. Защо? Знаехме положението, а то беше лошо. И аз си възвръщам свободата… Но щом ние няма да се разделим и другите са доволни от промяната? Нали и аз сама се стремях за някаква промяна в този живот от огорчения и несправедливост? Да заминем, драги. Да заминем без злопаметство, без сръдни, и да не се разделяме никога… На тях и за тях ще бъде всичко, но не и нашето достойнство, нашата саможертва… Никога. — Тук послепис с почерка на Морис Санд: Препрочетете ролята на бащата в «Тартюф». Пак майка ми е излъгана! — Морис.“
Следват тежки дни. Съкрушена от сериозното решение, мадам Санд се разболява и спи „облечена“. Мансо, „с опънати нерви“ снове между Ноан и Париж, за да търси жилище в някое село. А представленията на марионетките продължават.
Бележник на Мансо, 26 декември 1863: „Изглежда че мадам не е добре днес. Малко нетърпелива е. Следобед спи. Вечер се увлича с костюмите на марионетките. Това не е безумие, а умопобъркване!… Ами когато няма да има марионетки?“
Защото победителят Мансо се тревожи от мисълта, че изтръгва „мадам“ от обичайния й семеен живот. Годината завършва с обикновените празненства.
Бележник на Жорж Санд, 31 декември 1863; „Студено. Не излизам. Разговарям с Морис за снежния човек… Лукулова вечеря: яребици с трюфели, грах, целувки; след това папироси, домино. Лина пее. Удря полунощ. Споглеждаме се. Донасят Кокотон. Събудил се е и е весел като птиче. Раздаваме си подаръците. Ядем бонбони.“
Обичайните парижки приятели се заменят с нови. Санд живее с Мансо на улица „Фьойантин“ №97143; вижда се с Майарови, братовчедите на Мансо; с борсовия посредник Родриг, бивш сенсимонист, който продължава да й помага щедро в благотворителността; с Ламберови144; със сътрапезниците от вечерите у Маньи. Поставя си изкуствени зъби, четири пъти седмично ходи на театър и обикаля предградията, за да си намери „къщичка“. Майар, който живее в Палезо, по железопътната линия Версай — Лимур, й предлага една. Неотдавна е починал Делакроа. Санд има повече от двадесет негови картини („струват 70 — 80 хиляди франка, обзалагам се в това“, пише тя). И решава да ги продаде с изключение на две: „Изповедта на Гяур“, първият подарък на художника, и „Кентавъра“ последният му подарък. Тази финансова операция трябва да позволи на Санд да „осигури на Морис една много приятна рента от три хиляди франка вместо едно безплодно богатство“ и да си купи едно малко имение. Родриг улеснява финансовата страна на въпроса. „Вилата Жорж Санд“ е купена на името на Мансо, който се задължава да я завещае на Морис.
Последно отиване в Ноан — за сбогуване. Старият селски кмет, „отец Олар“, се разплаква. Морис и Лина препоръчват на майката, останала много млада по сърце, да бъде благоразумна.
Бележник на Жорж Санд, 25 април 1864: „Въздържание! Въздържание от какво, глупци? Въздържайте се цял живот от злото. Нима бог е създал доброто, за да се лишаваме от него? Въздържайте се да усещате прекрасното слънце и да гледате цъфналите люляци. Аз работя… и съжалявам, че не работя повече. Но скучая и не ми се работи… Тази вечер четем романа на Морис. Днес се учих да правя gnocchi145, за да си правя в Палезо…“
Бележник на Мансо, 11 юни 1864: „Последна вечер в Ноан. Мисля, че всички ще я помним. Така че няма какво да се пише за това последно бдение. Но мисля въпреки волята си, че през четиринадесетте години, прекарани тук, повече съм се смял, повече съм плакал, повече живял, отколкото в предишните тридесет и три години… И така, отсега нататък оставам сам с нея. Каква отговорност! А заедно с това каква чест и каква радост! — Тук послепис с почерка на Морис Санд: Какъв самохвалко! Какъв глупак!“