Няма скарване, всичко става с добро. „Затварят Ноан като за продължително отсъствие“, защото Морис и Лина също отказват да носят бремето на голямото жилище: „Милите деца не искат да управляват Ноан; малко грешат от гледище на своя интерес… Но се стесняват от съображения на доброта и нежност…“ Те решават да отидат в Гийери, при Казимир, който си остава последно убежище за своите деца и е много обичан от Морис и Лина.
Жорж Санд „отлита към Палезо“, придружена от съжаленията на берийците, които и изпращат тъжни приветствия и мили молби. В Ла Шатр говорят за семейна свада. Санд отрича: „Слава богу, живеем си в пълно съгласие; но ако жителите на Ла Шатр не биха ни обвинили, би значило, че са болни…“ Тя харесва новото „парижко жилище, съвсем мъничко, но възхитително, удобно, чисто и с прекрасен вкус“. Палезо я очарова.
Бележник на Жорж Санд, 12 юни 1864: „Възхитена съм от всичко: от местността, от градинката, изгледа, къщата, вечерята, прислужницата, тишината. Омагьосано кътче! Добрият Мансел е помислил за всичко; истинско съвършенство. 13 юни 1864: Дълбок сън. Изглежда че духа и гърми. Не съм усетила… Деня прекарваме в разопаковане и нареждане. Забавно е да нареждаш вещите си в съвсем нови мебели, в толкова чисто помещение. Люси146 ни приготвя вкусна вечеря, поднесена с апетитна чистота. Ядем ягоди от нашата градина, риба, яйца и кафе. Мансел ли печели всичко?… Чудесно!“
Жорж Санд до Морис, 14 юни 1864:
Един зелен поднос с воден елмаз по средата, всред великолепен пейзаж — същински Рюисдал… Много добре се спи; и денем, и нощем е тихо като в Гаржилес… Дърветата са величествени, нивите и ливадите великолепни, но прекаленото обработване на почвата не пречи покрай пътеките и потоците да има много растения. Тази сутрин направих малка разходка и набрах розови, сини и лилави зарасличета, каквито няма у нас. Бих искала да изпратя една розова спирея от моята градинка, едно прелестно дръвче.
Жорж едва се е настанила в Палезо, когато получава ужасна вест: Малкият Марк-Антоан, Кокотон, се е разболял в Гийери.
Бележник на Мансо, 19 юли 1864: „Получаваме ужасната вест, че Марк е на умиране: «Много по-зле, малка надежда». Изпращаме младежите да кажат на Майар да ни чака на гарата в Со. Приготвяме куфарите и заминаваме. Бихме могли да вземем още тази вечер влака от Бордо, но нашият влак закъсня, а другия от Орлеан пропуснахме с пет минути! Можем да заминем едва утре. Нощуваме на улица «Фьойантин». Добре направихме, че взехме Люси… 20 юли 1864: Нова телеграма: «Ако искаш да го видиш, тръгвай!» Посещение от Майар… и Камий, които увещаваме да ни придружат. Обядваме сами у нас, на улица «Фьойантин», и заминаваме от гарата в седем и четиридесет и пет. В отделно купе сме… 21 юли 1864: Закусваме в купето, между Перигьо и Ажан. В Ажан, в десет и половина, намираме пощенска кола, която ни чака, и тръгваме за Гийери, гдето от селския пощальон научаваме, че сме закъснели: детето е починало тази сутрин. Първият човек, когото виждаме, е Морис; след това господин Дюдеван и мадам Далиа147; най-после мадам Морис…“
Това е последната среща на Санд със съпруга й. На Казимир е неприятно да я приеме под своя покрив, но все пак казва: „Не мога да й попреча да види внука си“. Когато съобщават „Колата на госпожа баронесата“, Дюдеван излиза пред входа със своите приятели. Аврора е довела доктор Льоклер и Мансо. Тя прошепва: „Казимир. — Мадам — отговаря той, — знаете стаята си; никой не я е заемал след вашето заминаване.“ Конкубинката придружава учтиво законната съпруга, която й казва: „Поверявам ви стария си съпруг“.
Жорж Санд е с чудновата рокля, от която се подава алена долна фуста; пуши огромни папироси. На трапезата не продумва. Гостите в Гийери забелязват сломения й вид, закръглеността, увисналите бузи. Тя си заминава на следния ден. „Какво е впечатлението ви от тази последна среща с вашата съпруга?“ — обръща се д-р Селси към Казимир. „О! — отговаря баронът — нямах желание да я нарека Аврора148; защото приличаше повече на залез…“
Морис и Лина се прибират в Ноан, Санд в Палезо. И при тази скръб тя учудва своите приятели с незабавната си душевна устойчивост. „Какво нещастие! Но въпреки това искам, заповядвам ново дете, защото човек трябва да люби, да страда, да плаче, да се надява, да създава…“ Вечери у Маньи, водевили, театър „Жимназ“ и „Одеон“ — животът подновява затворения си кръг. Мансо кашля, подрежда Палезо, а вечер играе безик със своята „дама“.