VI
Боледуване и смърт на Мансо
1865 година е тъжна. Мансо кашля, има треска, гасне поразително бързо. И Жорж се оплаква от хиляди болки, но все пак пъргаво тича из калта в градината да сади лук, изпратен от Ноан; ходи всеки ден на театър в Париж; изтощава Мансо и уморява Майар с поръчки и покупки. На 23 януари Майар умира внезапно от перитонит; „мадам е много добра и мила към всички.“ Но само след няколко дни завлича Мансо в Палезо, за да види някаква панаирска пиеса: „Спомените на дявола“. Тя не може да устои на изкушението на марионетния театър.
Всъщност има моменти, когато не може да устои на никакво изкушение. В Париж е срещнала отново през 1864 година младия художник Маршал мастодонта, станал чрез нея близък на принцеса Матилда. Дюма-син ги сближава повторно, като моли Санд да издействува от принца орденска лента „за дебелия Апелес149, който обича червеното“. Във връзка с тази постъпка дебелият Апелес идва да изкаже благодарността си в Палезо, гдето безнадеждно болният Мансо е вече напълно отчаян. Грижите за него са много мъчни. Уморената Санд решава да отиде за няколко дни в Гаржилес заедно с Маршал.
Бележник на Мансо, 29 септември 1864: „Маршал е нахален като слугата на палача“.
Но това бягство е последно. През 1865, като вижда, че Мансо е загубен, тя се заклева да не го оставя вече и сдържа думите си. Той „се запъхтява като куче“ и храчи по малко кръв. А тъй като става все по-мрачен, Жорж решава да пишат заедно роман: „Щастието“, за да го свърже по-тясно с живота си. „Мадам работи върху нашия роман.“ Междувременно го изпраща в Париж да купи помпа и други неща. Той се връща изтощен: „Милата дама бе дошла да ме чака на гарата, като че тя — това съм аз, а аз — това е тя! Много мило…“ 30 май 1865: „Мадам е тъжна, като ме вижда така. А при това аз правя всичко възможно да я разсмивам, щом треската пожелае да ме забрави…“
Тя се грижи за него с предаността на милосърдна сестра, като прави сама фрикциите, миенето, обвиването във влажни чаршафи. Дневника води сега само тя, но тъй като Мансо всеки ден го чете, трябва да запазва мъчно равновесие между един неправдоподобен оптимизъм и едно отчаяние, което би изплашило болния.
Бележник на Жорж Санд, 18 юни 1865: „Тази сутрин ми каза: «По-малко се потя и съм положително по-добре». След закуската заспа дълбоко; толкова по-добре. Нощният му сън е с постоянни прекъсвания! Работи по малко и ми прочете няколко страници, без да се закашля. Би желал да излезе с кола, ако беше топло, но е много студено… Аз вече не живея! Каква мъка да го виждам, че страда така! Довечера след фрикциите ще вземе две хапчета… Студено му е и след фрикцията… 25 юни 1865: Тъжен ден. Той е обезсърчен, раздразнен, отчаян. Аз само плача, без никаква полза. Сърди ми се, че не оздравява, че лекарите не се отнасят сериозно към болестта му! Цял ден има треска, кашля по два часа преди вечеря; след това е крайно раздразнителен. Кара се на доктор Морен, на приятелите си, на всички… 6 юли 1865: Бурен ден. Тропическа горещина, която го изтощава. Към един часа настъпва цял час успокоение и той се провиква от горния етаж, за да ми съобщи. Горкият приятел! Но това не трае дълго. Треската го измъчва, той все слабее и слабее. А се храни. Но как би могъл в сегашното си състояние да се бори с горещината, която сломява здравите? Виждам с каква смелост се бори, а вместо да го насърчавам, аз не мога да сдържа сълзите си. Той беше за мене силата и животът ми. Колкото повече той слабее физически, толкова повече аз слабея душевно… 8 юли 1865: Все по-слаб и по-раздразнителен. Ужасен ден. Вечерта пристига доктор Фюстер150 със секретаря си и Камий. Идва и доктор Морен. Фюстер го преглежда и прислушва. Все същото: единият дроб съвършено здрав, другият леко засегнат. Нищо сериозно няма, но треската, нервите, раздразнителността!… Докторът иска болният да се излекува с усилие на волята си и режим, който трябва най-строго да спазва. Необходими са измивания със студена вода; трябва да започнат веднага, неуклонно. Каза ми, че е излекувал така много по-тежко болни, затова не бива да отстъпвам, дори ако болният ме намрази заради тях… Бедното дете! Вика сърцераздирателно при това измиване. Идва ми да се самоубия. Но не! Трябва да го лекувам, да го спася… Да го спася въпреки волята му.“
18 август 1865: „Кашля непрекъснато през цялата нощ и целия ден. Четиридесет и осем часа! Ужасно, но все пак е много по-спокоен, отколкото досега. Изглежда че все пак си почива за някое време, защото се учудва, когато му кажем колко е часът и не си дава сметка за изминалото време… 19 август 1865: Уви! Той четеше всичко писано дотук. Аз ту се страхувах да не го разсърдя, като намалявам значението на болестта му, ту се страхувах, че може да разбере непоправимо колко е сериозна. Повече от месец вече, откакто я зная; каква борба водех, за да я скрия от него! Сега е съвсем зле. Заспал е, изнурен от треската, задушава се, дори не кашля вече. Последният сън ли?…“
150