Човек създава сам щастието си, когато умее как да постъпи. Да има прости вкусове, малко смелост, малко себеотрицание, трудолюбие и преди всичко спокойна съвест. Щастието не е следователно измамна мечта, вече съм сигурна в това; с опитност и разсъдливост човек може да получи много нещо от себе си; с желание и търпение може да поправи дори здравето си… И така, да живеем живота такъв, какъвто е, без неблагодарност…
Това е философията, която някога, по времето на големите бури, й е проповядвал Сент Бьов. Затова тя му изпраща „Господин Силвестър“ със следното посвещение „На Сент Бьов, нежното и ценно светило в моя живот“. Но в това омъдряване, дошло с опита и възрастта, няма нито извинения, нито съжаления. В 1866 година е модерно да се осмива „болестта на века“, от която е страдала някога заедно със своите писатели романтици. Тя вдига отново това овехтяло, продрано знаме. „Нашата болест струваше може би повече от реакцията, която дойде след нея; от жаждата за пари, наслади без идеал и честолюбия без спирачка, които не са, според мене, много благородна отлика за здравето на века.“
Девета част
Изкуството да бъдеш баба
Въпреки толкова изпитания напредналата възраст и великодушието ме карат да смятам, че всичко е прекрасно.
I
Моят трубадур
Смъртта на Мансо сближава Жорж Санд с Ноан. Но поради странния си вкус към много жилища тя запазва къщичката в Палезо и апартамент в Париж. Любовта към театъра, вечерите у Маньи, репетициите на пиесите й я заставят често да остава там. В Театър „Франсе“ тя отива да види една пиеса от Мюсе: „С любов шега не бива“. „Стара история, очарователна пиеса“ — отбелязва тя. Да, стара история, гдето намира собствените си изрази и спомена за угаснали страсти. Понякога води със себе си в цирка или в театър „Жимназ“ исполина Маршал.
Жорж Санд до Шарл Маршал:
Слуша ли „Дон Жуан“ в лирическия театър? Поръчах две места за вторник. Искаш ли едното? Ако го искаш, да вечеряме някъде заедно. Ако не, определи ми някъде среща да те млясна и благословя, преди да замина за Ноан. В четвъртък заминавам от Париж, а преди това, в понеделник, от Палезо. Постарай се да намеря в понеделник бележчица от тебе на улица „Фьойантин“, за да дам второто място за „Дон Жуан“ на някой приятел, ако не си свободен да го използуват. Как си, тлъсти зайо? Аз съм добре. Само източният вятър ме дразни. Целувам те…
Но този приятел е отчайващ, „обсебен“ от красивите си модели и мъчно може да бъде съблазнен с вечеря от десет франка у Маньи или Бребан.
Къщичката в Палезо се поддържа добре от Жак и Каролина, набожно и плодовито семейство, което живее постоянно там, „всичко е в ред, часовниците навити, календарът точно на деня“, както по времето на Мансо, така че Жорж може, когато пожелае, да прекара тук сама, не много натъжена, спокойни вечери в размисъл и тишина. Но всъщност си остава берийска селянка и винаги предпочита скъпия си Ноан.
Като дете, като девойка, като жена, нарядко е прекарвала година, без да се върне да поскита из габъровите пътеки, да възстанови връзката си със своите мъртви и със своята земя. Това буренясало гробище, тия стари брястове, тази камбанарийка с керемиден покрив, тази вратня от нерендосано дърво, „всичко това става мило и скъпо за съзнанието, когато човек е живял дълго в спокойното и тихо кътче“. Селските къщички наоколо са на нейни другарки от детинство, на децата и на внуците им. Звънарят гробар е стар приятел. Може би някога кастеланката е възмущавала селото. Някои хора мислят, че са виждали дяволи в парка, чували са странни музики, гледали са маски, бергамаски151, полонези и мазурки, но всичко е свършено. Мадам Санд е сега добрата дама от Ноан, легендарна покровителка „прославила хармоничния Бери“.
С нея живеят не само Морис и Лина, но и внучката Аврора, защото „поръчението“, след смъртта на Кокотон е изпълнено. Аврора, наричана „Лоло“, е хубава, свежа и весела; има черните кадифени очи на баба си, „очарователни ръце и нозе, винаги сериозен поглед, дори когато се смее“. Аврора IV „иска непременно да говори и прави необикновени усилия да произнася съгласни с носа и гърлото си“. В 1868 година ще навърши две години и за рождения й ден баба й ще й подари Трианонската градинка заедно с букет бели примули.
Къщата си остава както и досега „божи дом“, всякога отворена за приятелите. Само че те са се променили. Бори, всемогъщият директор на сконтовата банка, печели сега по двадесет и пет хиляди франка годишно152 за голямо възмущение на Жорж. Ламбер, преуспял художник, награден с орден, сключил сполучлив брак, живее нашироко: „Ето че той е по-богат от мене, по-добре настанен, по-добре облечен, по-добре нахранен — казва Санд. — Няма значение. Той влиза в живота, аз излизам.“ Около нея се създава постепенно ново поколение „синове“. Между тях е Едмон Плошу153, с когото тя кореспондира от години, защото този голям пътешественик разказва, че след едно корабокрушение е бил спасен на остров Боа Виста, при Зеления нос, от възхищението си към Санд. Той носел всякога със себе си албум с автографи от Южен Сю, Кавеняк и Жорж Санд. Малтретиран от негрите, изгонен от някакъв мним френски консул, той бил приет много по-добре от един културен португалец, комуто показал своя албум талисман. Световната слава на дамата от Ноан го запазила. През 1861 година той се явява в Тамарис с нос на пират и брада на конквистадор и веднага е приет. Между тях е и Шарл-Едмон154, председател на управителния съвет на вестник „Тан“. И Хенри Харис, американецът от вечерите у Маньи, голям авторитет в своята страна по всичко свързано с Христофор Колумб и Жорж Санд; и цяла група берийци от второто поколение, като Максим Плане и Анжел Неро, или от третото, като внуците на Иполит Шатирон: Рене, Едм и Бебер Симоне. Но големият приятел на Санд на старини е Гюстав Флобер. Той спечелва окончателно сърцето й, когато идва в Палезо след смъртта на Мансо, за да не я оставя съвсем сама. Санд му връща посещението, като отива в Кроасе, и това „свързване“ има огромен успех.
154