Те разискват често за чувствеността на артиста. Санд остава страстно заинтересувана от тази проява на хората.
Жорж Санд до Гюстав Флобер, 21 септември 1866:
А ти, бенедиктинецо, си все така съвършено сам в очарователния си монастир, работиш и никога не излизаш?… Вие сте особено създание, тайнствено, и при това кротко като агне. Имах голямо желание да ви поразпитам, но преголямата ми почит към вас не ми позволи. Аз мога да се забавлявам със собствените си злополуки, обаче тези, които един голям ум е преживял, за да бъде в състояние да твори, ми се струват свещени неща, които не можем грубо или леко да докосваме. Сент Бьов, който при това ви обича, твърди, че сте ужасно порочен. Но той гледа може би с малко замърсени очи… Аз предполагам, че един умен човек може да бъде необикновено любопитен. Аз не бях по липса на смелост.
Признание, което изненадва след младежките й преживявания, но многобройност не е разнообразие; Жорж знае по-добре от всеки друг, че художникът запазва за своето изкуство най-добрите си сили и е често пъти негоден да изпитва насладите, които описва.
Санд до Флобер, 30 ноември 1866:
Аз не вярвам на донжуани, които са едновременно и байроновци. Дон Жуан не пише поеми, а Байрон, както казват, не умеел да люби. Трябва да е имал понякога — в живота могат да се наброят такива вълнения — цялостен захлас на сърцето, ума и чувствата; изпитвал го е достатъчно, затова е станал и поет на любовта. За такива лесно отзвучаващи инструменти като нас повече не трябва. Непрекъснатият полъх на дребните стремежи би ги разбил…
Флобер я препраща към една глава от „дядо Монтен“: За няколко стиха от Вергилий.
Флобер до Санд, 27 ноември 1866:
Неговото изказване за целомъдрието съвпада напълно с моята мисъл. Красиво е усилието, не самото въздържание. Иначе би трябвало да прокълнем плътта като католиците. Господ знае къде би отвело това!… Великите хора, които са и най-добрите, са преди всичко щедри и не се скъпят, когато се раздават. Човек трябва да се смее и да плаче, да работи, да се радва и да страда, с една дума, цял и непрестанно да трепти, доколкото може. Ето, струва ми се, истинския човек…
Разискват случая със Сент Бьов, който и на старини е останал сластолюбив и изглежда „отчаян, загдето не може да скита из горите на Киприда“156. Санд го осъжда: „Той съжалява за това, което заслужава най-малко съжаление, така, както го разбираше“. Флобер е много по-снизходителен: „Каква строгост към дядо Бьов, който не е нито йезуит, нито девственица!… Мъжете ще смятат всякога, че насладата е най-сериозното нещо в живота им. За всички ни жената е възход към безкрая. Това не е благородно, но такава е истинската същност на самеца…“ Тъкмо с това тя отказва да се съгласи.
Санд до Флобер, 13 февруари 1867:
Не, не съм католичка, но отричам безобразията. Аз заявявам, че когато един грозен старик си заплаща млади девойчета, не става дума за никаква любов, Киприда, възход и безкрай, нито за самец и самка. Тук има само нещо противоестествено; защото никакво желание не тласка девойчето в обятията на грозния старик, а там, гдето няма свобода и взаимност, се върши насилие върху светата природа…
Тъй като работи по това време върху „Сантиментално възпитание“, Флобер отрупва със стотици въпроси участницата в събитията от 1848 година. Флобер е строг към хората от 1848; вярната му приятелка Санд ги защищава: „Нима не тъпчем на място от 89 година157? И не трябваше ли да тъпчем на място, за да стигнем до четиридесет и осма, когато още повече затънахме, но за да стигнем до това, което трябва да бъде?…“ Тя се страхува, че Флобер може да бъде несправедлив: „Тревожиш ме, като ми казваш, че твоята книга ще обвини родолюбците за цялото зло; наистина ли? Ами победените? Достатъчно е да си победен по собствена вина, няма нужда да ви изхрачат в лицето всичките ви глупости. Имай милост. Толкова прекрасни души съществуват въпреки всичко!“
Колко различия и дори противоположности! Но те са „двама стари трубадури, вярващи в любовта, в идеала, и пеят дори тогава, когато светът ги освирква и дрънка. Ние сме младите лудетини на това поколение. Нашите заместници са се погрижили да бъдат стари, отегчени, скептици вместо нас…“ А Флобер: „О, да! с готовност бих ви последвал на друга планета; в близко бъдеще парите ще направят нашата необитаема. И за най-богатия ще бъде невъзможно да живее, без да се занимава с имота си. Всеки ще трябва да прекарва по няколко часа на ден да брои капиталите си: прекрасно занимание!“