Жорж Санд до Жулиета Адам, 10 януари 1869:
Ето ви занимание! Но колко добре владея вече занаята! Събуждане, утринна проверка, сбор, тревога, маршируване, сбор, ускорена маршировка, обикновен ход и така нататък… Използуват скучая да дам елементарни понятия по музика на момчето, което е мелничар и неграмотно; но е умно, ще се научи…
В шест часа вечеря. След нова разходка в градината се прибират в синия салон, гдето Санд свири на пианото класици, испански мелодии или стари берийски песни. Децата се качват да спят; всички се събират около масата. Санд реди пасианси или крои рокли за внучките си; Морис рисува карикатури; други играят на карти или домино; понякога някой чете на глас. Флобер, Тургенев, самата Санд проверяват пред тази публика свои още неиздадени трудове. Но най-често се шегуват, смеят се като деца. При все че сама мълчи, Жорж Санд обича този шум около себе си; „Веселието — казва тя — е най-добрата хигиена за тялото и духа“. И тя желае това веселие да е henaurme160, както казва приятелят й Флобер. Шестдесетте години не са я излекували от вкуса към шегите. С помощта на Морис тя внася един петел в дървения сандък в стаята на семейство Адам и нещастният Едмон не може да мигне. Жулиета си отмъщава, като подкупва звънаря гробар да звъни с все сила за вечерня и да разбуди всички в къщи. Флобер се муси. Както може да се предположи, той е „непоносим в марионетния театър, защото критикува всичко и не приема глупостите“. Като приятелско наказание Санд му посвещава „Търкалящият се камък“, като превръща ноанските марионетки в герои на роман.
Защото тя все още пише романи, макар да не вярва много в тях. „Но човек свиква да ги смята за бойно задължение и тръгва към огъня, без да се запитва ще го убият ли или ще го ранят… Вървя напред, тъпа като зелка и търпелива като бериец…“ Всяка нощ, след като гостите са си легнали, тя изпълва двадесет листа с твърдия си почерк. Не преписва никога, поправя съвсем малко: „Пиша, както човек копае в градината“ — казва тя. Не е много хубаво, но „старият запасен трубадур пее от време на време някой мъничък романс на луната, без много да се грижи хубаво ли или лошо пее, стига само да изпълни песента, която му се върти в главата…“ Тя си е останала олицетворение на скромността. Това, което истински я възхищава, не са собствените й творби, а „Сантиментално възпитание“. Отчаяна е, когато неприязнени статии огорчават Флобер. Хората нямат представа, казва тя, за артистичната почтеност на Флобер, за добросъвестната му работа; но прави една хитра уговорка: „Той не знае поет ли е или реалист и тъй като е и едното, и другото, се чувствува неудобно.“
Такъв верен критичен усет прозира и в писмата, които изпраща по това време на младия писател Иполит Тен, когото е срещнала на вечерите у Маньи: „Вие дадохте на Балзак истинското място, което не бе получил приживе. Големи умове го отричаха и той страдаше от това. Колко пъти съм му казвала: «Бъдете спокоен! Ще си останете на върха!»“ И когато Тен и изпраща „Тома Грендорж“, тя хвали умната творба и даровития автор, но прави уговорки.
Жорж Санд до Тен, 17 октомври 1867:
Не ми харесва фикцията, която е рамка за размишленията на господин Грендорж. Не ми харесва името му, педикюрът му, не харесвам соленото свинско, мазнините, а най-вече танцувачката му. Всичко това ми се струва допълнително, изкуствено прибавено, с английски, тоест чудноват и невесел хумор. Френският ум обича правдоподобните неща. Логично мислещият Молиер е негов изразител за всички времена. „Тристрам Шенди“ ни учудва, без да ни забавлява много, и ние харесваме истински само сантименталната, красива страна на творбата. Човек не разбира защо господин Грендорж, първокласен художник, тънък критик, изискан човек на изкуството, е обсипан с чудачества и смешни страни, още по-малко защо е порочен. Авторът е имал някакво намерение; то не се долавя; загадката огорчава или дразни…
Една напълно френска, великолепно изказана преценка.
Що се отнася до дамата от Ноан, тя избира своите теми около себе си. Сюжет за „Госпожица Меркем“ й дава животът на дъщеря й Соланж. Тя я рисува под името Ернеста Блосе, „надменен, своенравен характер, склонен към противоречия, понякога странен, понякога практичен, но способен да извлече всички изгоди от своето положение“. Както Соланж е развалила годежа си с берийския дворянин Фернан дьо Прео, за да се омъжи за Клезенже, така и Ернеста разваля годежа си с дребния благородник господин дьо ла Тороне, за да се омъжи за Монроже. Изглежда че след двадесет и една година Санд се връща към отдавнашни писма, които е запазила или са й били върнати. Соланж си остава грижа за майката. Красива четиридесетгодишна жена, тя има богати любовници с добро име и получава от тях значителни издръжки; но това не й пречи да взема пари от баща си и майка си.