Всички равносметки са направени, всички страсти са угаснали, Жорж е щастлива: „Ще оплаквам ли развалините на Палмир? Не, ще мине, както казва Ламбер. Нещастието на моите съвременници е, че желаят да се върнат към миналото. Но човек не се връща; и той отминава; като водата, която ромони и тече; а не е ли текъл и ромонил достатъчно, когато е отразявал, обичал и възпявал прекрасни неща? Би се отегчил да продължава, би се страхувал да започне отново. Всеки остарява сам, тъжен и примирен, но спокоен, все по-спокоен!…“ Тя се чувствува великолепно; загоряла е от слънцето като тухла; все още може да ходи по цял ден и на връщане да се окъпе в ледните води на Ендр.
Жорж Санд до Жозеф Десауер, 5 юли 1868:
Днес навърших шестдесет и четири лета. Не съм усетила още товара на годините. Все толкова работя, все толкова ходя, все така добре спя. Зрението ми е уморено; но толкова отдавна нося очила, че трябва само да им сменя диоптрите. Когато не ще мога вече да действувам, надявам се да съм загубила и желанието за дейност. Пък и хората се боят от напредналата възраст, сякаш са сигурни, че ще я достигнат. Не мислят за керемидата, която може да падне от покрива. Най-добре е да сме всякога готови и да се радваме на старостта повече, отколкото на младостта. Толкова време губим и така пропиляваме живота си на двадесет години! Зимните ни дни се смятат двойни: това ни е възнаграждението…
С течение на годините челният взвод все повече оредява. През 1869 година умира Сент Бьов, първият й духовен наставник. Към края на живота си той отвращава Флобер с възхвалите си към Наполеон III: „Да, на мене! Ще хвали Баденге161! И при това насаме!“
Гюстав Флобер до Жорж Санд, 14 октомври 1869:
Ще се видим в събота на погребението на бедния Сент Бьов. Оредява малката ни група! Изчезват редките корабокрушенци от сала на Медуза!… — 29 юни 1870: Бяхме седем души, когато започнахме вечерите у Маньи, а останахме вече трима: аз, Тео и Едмон дьо Гонкур! От осемнадесет месеца насам си отидоха един след друг: Гаварни, Буйе, Сент Бьов, Жул дьо Гонкур и колцина още!…
Казимир е още жив. Жена му продължава да го следи отдалеко и предупреждава Соланж и Морис за опасността баща им да направи завещание в полза на извънбрачната си дъщеря, която може да им отнеме Гийери. Подтиквани от нея, двамата завеждат дело срещу баща си във връзка с тълкуване завещанието на баронеса Дюдеван. Жорж Санд води преговорите с „пристрастието на майка, хитростта на жена и ловкостта на юрист“. Тази постъпка огорчава Казимир, подкопава съня и здравето му. Той не е имал никога сили да се бори с Аврора. Заставят го да продаде Гийери. От получената сума запазва за себе си сто четиридесет и девет хиляди франка; Морис и Соланж си поделят остатъка (сто и тридесет хиляди). Казимир се оттегля в село Барбаст, на шест километра от Гийери, гдето умира на 8 март 1871 година. Нещастията са засегнали разума му; през май 1869 година той изпраща до императора чудновато писмо, с което „барон Дюдеван, бивш офицер от първата империя“ иска да бъде награден с Почетния легион:
Мисля, че е дошло време да се обърна към сърцето на ваше величество, за да получа почетната награда, която смятам, че съм заслужил. В залеза на моите дни мечтая за кръста на Почетния легион. Това е последното благоволение, за което се обръщам към императорското ви великодушие. Като искам тази награда, аз се опирам не само на заслугите си от 1815 година насам към страната и към установената власт, заслуги, съвсем не блестящи и може би незначителни, но и на големите заслуги на баща ми от 1792 година до завръщането от Елба. Нещо повече, позволявам си да се позова и на семейните нещастия, които принадлежат на историята. Женен за Люсила Дюпен, известна в литературните среди под името Жорж Санд, аз бях жестоко засегнат в моите чувства на съпруг и баща и съм убеден, че заслужавам съчувствено внимание от всички, проследили мрачните събития, отбелязали този дял от съществуването ми…
Наполеон III не смята, че съпружеските несполуки, дори когато са исторически, заслужават кръста на Почетния легион, но навярно е намерил писмото за забавно и го е показвал, защото е било намерено на бюрото му след абдикацията в 1870 година.
161
Прякор на Наполеон III, по името на дърводелеца, който уж му дал дрехите си, за да избяга от крепостта Ам. — Б.пр.