Към края на август започват да проникват известия за катастрофата. Дневник на Жорж Санд, 4 септември 1870: „Най-после официална телеграма. Зло-кобна!… Единствена утеха: императорът е взет в плен. Но нещастните войници! Колко трябва да са избитите, щом четиридесет хиляди са се предали… Това е краят на империята, но при какви, условия…“ 5 септември 1870: „Морис ме събужда с новината, че в Париж е провъзгласена република, без да пукне пушка; огромен факт, единствен в историята на народите… Бог да пази Франция! Тя стана отново достойна за неговия взор…“ На Едмон Плошу: „И все пак, да живее републиката!…“
През септември в Ноан върлува епидемия от вариола. Трябва да отдалечат девойчетата. Цялото семейство заминава за Крьоз. Лоло и Титит играят на прусаци с пушки от тръстика. По селските площади момчетата се обучават с тояги. Жорж страда и като французойка, и като миролюбка. Германците й вдъхват тъжна изненада: „Пристигат студени и сурови като снежна буря, неумолими в своето пристрастие, жестоки, ако потрябва, при все че в обикновения живот са най-кротки хора. Изобщо не мислят, не е време за мислене; размишленията, състраданието, угризенията ги чакат в къщи. В похода са несъзнателни и ужасни бойни машини…“ И Санд, като Жул Фавр, желае мир, но не позорен мир.
Когато се връща в Ноан, узнава, че два балона, наименувани Арман Барбес и Жорж Санд, са излетели от обсадения Париж. Барбес оставя в Тур младия депутат Леон Гамбета, известен със своето красноречие; той поддържа, че Франция може все още да бъде въоръжена и да спечели войната. Жорж не вярва в това: „Нашите диктатори от Тур се самозаблуждават с опасен оптимизъм.“ Импровизираните армии на Гамбета не вдъхват доверие на селското благоразумие на мадам Санд. Тя мечтае за истинска република, узаконена с избори, но се ужасява от продължителната диктатура, която дори военните успехи не биха оправдали. Дневник на Жорж Санд, 7 декември 1870: „Нищо не разбирам, просто да полудееш. Затворени в самотата си, ние сме като пътници в кораб, блъскан от противоположни ветрове, който не може да мръдне…“ — 11 декември 1870: „Правителството напуска Тур за Бордо. Гамбета отива при лоарската армия. Лично ли смята да я командува? Или трябва да бъде консулът Бонапарт, или рискува всичко, за да загуби всичко. Навлезе вече в петото действие. Трябва да сполучи или да загине… Аз продължавам да работя и дори с растящо увлечение от приближаването на опасността. Като че бързам да завърша някаква задача, за да умра със задоволството, че съм работила докрай…“
Привържениците на отделните партии се сблъскват в разгара на войната. Червените заплашват в Париж. Санд, която има между тях отдавнашни приятели, като Феликс Пиа, професионален революционер от 1830 година насам, не се страхува от тях. Повече се бои от монархистите, бонапартистите или от диктатура. Чистките на Гамбета я възмущават: „Виждам със съжаление, че смяната на чиновниците и съдиите взема колосални размери“. Особено незаконно и вредно й се струва желанието да се мине без избори. Крайните от Париж, както и правителството от Бордо, твърдят, че се опират на „дейни малцинства“. Тя забравя, че сама е поддържала тази теза в 1848 година и я осъжда: „Презрението към масите — ето кое е престъпно в настоящия момент“. Когато бомбардировката на Париж става опасна за приятелите й Жулиета Адам, Едмон Плошу, Южен и Естер Ламбер, Едуард Родриг, — тя беснее срещу Гамбета: „Гибелна грешка беше да се вярва, че храбростта е достатъчна там, гдето е необходим дълбок усет за практическия живот… Бедна Франция! Трябва все пак да си отвориш очите и да спасиш, каквото е останало от тебе!“ Тя смята Гамбета за честен и убеден, но съжалява, че е напълно лишен от здрав разум: „Голямо нещастие е да се мислиш годен за неимоверна задача…“ Осъжда речите, завършващи с припев на химн: „И така, търпение! Смелост! Дисциплина!“ „Като завърши с много удивителни телеграмите си, господин Гамбета мисли, че е спасил родината.“
Когато примирието позволява на парижкото правителство да вземе в ръцете си Франция, у Жорж Санд остава впечатлението, че Гамбета се стреми да отлага изборите, за да поддържа диктатурата на Бордо и да се противопостави за сключването на мира. Тя застава решително на страната на Париж: „Много нещо бих дала да науча, че диктаторът е подал оставка. Започнах да го мразя, загдето причини толкова страдания и излишни жертви. Неговите поклонници ме ядосваха с повтаряните приказки, че е спасил честта ни. Нашата чест щеше да се спаси и без него. Франция не е толкова страхлива, за да й бъде необходим учител по смелост и себеотрицание пред лицето на врага. Всички партии дадоха герои в тази война; всички бойни части дадоха мъченици. Ние имаме право да проклинаме този, който се представи способен да ни отведе към победа, а ни отведе до отчаяние. Имахме право да изискваме от него поне малко гениалност, но той нямаше дори здрав смисъл.“ И добавя: „Бог да му прости!“