Дневник на Жорж Санд, неделя, 29 януари 1871: „Ах!… господи, най-после… Най-после! Подписано е примирие за двадесет и един ден. Свикват събранието в Бордо. Там ще отиде и член от парижкото правителство. Нищо друго не се знае. Гамбета изглежда разярен. Ще се задави от диктатурата си… Ще има ли снабдяване на Париж с храни?… Ще настъпи ли мир след примирието? Ще можем ли да влизаме във връзка с Париж? Помощник-префектът, който ни донесе телеграмата в два часа, мисли, че Гамбета ще се съпротивява. Нима ще има гражданска война? Той е способен да предпочете нея, вместо да се отлепи от властта!“
Както и в 1848 година, изборите се оказват претоварени с последици. Партията на мира побеждава навсякъде освен в Париж. Дневник на Жорж Санд, 16 февруари 1871: „Герой на положението в Париж е Луи Блан, най-ненавиждан и най-непопулярен през май 1848. О, превратна човешка съдба! В провинцията герой на деня е господин Тиер, избран в двадесетина департамента. Двама историци на съвременността. Две джуджета, но ръстът няма значение. Големи умове, които ще се разберат може би, ако не си завиждат прекалено много…“ Огорчена от тежките мирни условия, Санд все пак е съгласна, че войната трябва да свърши:
Жорж Санд до Едмон Плошу, 2 февруари 1871:
Не скърби и не скърбете: всички изпълнихте дълга си… Нещастието не опетнява и ако Франция е окървавена, не е окаляна… Сега трябва да се сключи мир, колкото е възможно по-добър, да не се упорствува да воюваме от яд или за да отмъстим за нещастията…
Санд знае, че Франция ще се съвземе бързо. Берийска селянка, тя познава неограничените възстановителни възможности и способности на страната. Самата тя, стигала неведнъж до самоубийство и всеки път излизала от тия сътресения, за да започне нова младост, е почти символ на Франция.
Тиер, когото толкова е презирала някога, става сега в очите на мадам Санд най-малкото зло. Той се примирява с републиката, след като й е станал вожд. Смята, че тя ще бъде „режим, който най-малко ще ни разединява“, стига той да бъде председател. Предстои огромно дело: освобождаване на територията, възстановяване на страната, нова конституция. Тиер се чувствува способен да изведе всичко на добър край. Но патриотичният Париж не приема договора; социалистическият Париж не приема едно реакционно събрание; столицата Париж не приема правителството да се намира във Версай. Санд гледа с тревога как предградията въстават.
Дневник на Жорж Санд, 5 март 1871: „Прусаците, влезли на 1 март в Шан-з-Елизе, го напуснаха (sic!) на 3 сутринта без никаква връзка с населението. Париж се държа благоразумно и достойно, но хората се страхуват, особено след заминаването им, да не настъпи нещо като повторение на юнските дни. Изпращат войски в Париж. Ще избегнем ли изпадането на партиите в отчаяние?… 8 март 1871. Харис ми пише, че градът възстановява привидната си елегантност: има отново газ, кокотките се появяват. Но той вярва, че «денят» наближава; аз още не вярвам в това… — 19 март 1871: Вълнения повече от всякога. Париж е обзет от безумие. Нощес са се опитвали да вземат оръдията от Монмартр с войска, която обгражда Авентинския хълм, но е била на свой ред оградена от въоръженото население на Белвил и отказала да воюва. Говорят за няколко набързо разменени изстрела, веднага прекратени поради нежеланието на войниците да стрелят срещу народа… През деня правителството съобщава с телеграма, че е в пълен състав във Версай и всички са длъжни да изпълняват само неговите заповеди; а това доказва, че народът е завзел Кметството и в Париж е взела връх революцията, бунтът или заговорът. Нови юнски дни ли? Антоан и дьо Васон163 идват на вечеря. Всички сме тъжни…“
Обявена е Комуна. Париж се покрива с барикади, оръдия, картечници. Този път Санд е настроена враждебно към въстаниците. Дневник на Жорж Санд, 22 март 1871: „Тълпата, която ги следва, е отчасти измамена и безразсъдна, отчасти съставена от негодници и злосторници…“
Четвъртък, 23 март 1871: „Ужасната авантюра продължава. Налагат откупи, заплашват, задържат, съдят. Пречат на съдилищата да действуват. От банката искат един милион, от Ротшилд петстотин хиляди франка. Хората се боят и отстъпват. Започват битки по улиците; на Вандомския площад стрелят и убиват няколко души от една противникова манифестация. Завзели са всички кметства, всички държавни учреждения. Грабят припаси, храни. Държавният им вестник е гаден. Те са смешни и груби, чувствува се, че не знаят вече как да продължат своя преврат. Версайското събрание е глупаво, реакционно. Не иска помирение. Жул Фавр е по-реакционен и от него. Той го насъсква срещу Париж. Тиер е по-ловък, повече се владее, макар да се чувствува, че е дълбоко оскърбен. Събранието упорствува да е против него и не му позволява да се изкаже…“
163