Тя укорява своите приятели, парижките републиканци, допуснали бунтът да свали правителството. „Писмо от Плошу. Той е от хората, които оприличавам на наемател, оставил да изгори къщата, и сам той заедно с нея, за да върви напук на собственика…“
Така върви от март до юни, когато Тиер се налага.
Дневник на Жорж Санд, 1 юни 1871: „В Париж всичко свърши добре. Събарят барикадите; погребват труповете; явяват се нови, защото има много разстрели и масови арести. Много невинни или полувиновни ще заплатят за най-виновните, които ще избягат. Александър164 казва, че успява да спаси мнозина, като се позовава на своята наука за физиономиите, която е учил от доктор Фавр. Писмото му е странно, не виждам как успява да накара военните съдилища да приемат опитите му в това отношение. Юго е съвсем побъркан. Печата безразсъдни неща, в Брюксел има манифестации против него… — 7 юни 1871: Подробности за разрушенията в Париж. Те са огромни, намерението е било да се опожари всичко. Царство на Таманго. Никой не знае какво става. Страхливият буржоа, преживял всичко, би желал сега всички да избие. Дали продължават разстрелите без присъда? Навярно…“
Изстъпленията при репресиите, жестоки като по време на Комуната, карат Жорж Санд, както се случва често с почтените хора, да се обяви против всички. Нейните политически приятели я укоряват, че не разбира вече необходимостта от барикади; враговете й — че й липсва твърдост. Но тя остава вярна на учението, което нарича християнство според евангелието на свети Йоан: „Няма защо да се питам къде са приятелите и къде неприятелите ми. Те са там, гдето ги е запратила вихрушката. Заслужилите да бъдат обичани от мене, макар и да не виждат с моите очи, са все така скъпи. Необмисленият укор на тези, които ме изоставят, не ме кара да се отнасям към тях като към врагове. Всяко несправедливо отнето приятелство си остава непокътнато в сърцето, незаслужило обидата. Такова сърце стои над самолюбието; и умее да изчака завръщането на правдата и обичта.“
Насилията и низостите на привържениците от двата лагера наливат своята замърсена вода във воденицата на песимиста Флобер: „Романтиците ще има да отговарят, както им се полага, за своята безнравствена сантименталност… Грижат се за бесните кучета, а не за ухапаните от тях…“ Жорж Санд се опитва да го вразуми.
Жорж Санд до Гюстав Флобер, 1872:
Не бива да боледуваме, не бива да мърморим, стари ми трубадуре. Трябва да кашляме, да се секнем, да оздравяваме, да казваме, че Франция е обезумяла, човечеството оглупяло, а ние сме несъвършени животни; трябва въпреки всичко да се обичаме — себе си, породата си, най-вече приятелите си… Всъщност това хроническо възмущение е може би твоя органическа нужда; мене то би ме убило… Може ли човек да живее спокойно, ще кажеш, когато човешкият род е толкова безразсъден? Аз се примирявам, като казвам, че и аз съм може би също така безразсъдна и е време да помисля за поправянето си…
А това е истинска мъдрост. Ако, вместо да укорява своята епоха, всеки се заеме да измете пред вратата си, улицата би била малко по-чиста. Минават месеци, но ядът на Флобер не минава. Събранието се люшка сега между монархия и република.
Флобер до Санд:
Общественото мнение ми се струва все по-ниско. До каква дълбока глупост ще слезем? Франция затъва полека, като прогнил кораб, а мисълта за спасение изглежда невероятна дори на най-силните… Не виждам възможност да се установят днес някакви нови начала, нито да се зачитат старите… Междувременно си повтарям това, което ми каза един ден Литре: „Ах, приятелю, човек е крайно неустойчиво същество, а земята една твърде жалка планета…“
Всъщност преценката не е много умна. Жалка планета ли? В какво отношение? Нима работите вървят по-добре на Сатурн или Марс? Санд е съгласна с Ренан, че от една мъдра република може да се очаква относително спасение. „Тя ще бъде твърде буржоазна и съвсем не идеална, но трябва да се започне от самото начало. Ние, хората на изкуството, изобщо нямаме търпение. Искаме веднага Телемско абатство; обаче преди да се каже: «Прави, каквото искаш!», трябва да се мине през: «Прави, каквото можеш!»“ А едно връщане към авторитарно управление би било, според нея, катастрофа.