„Всеобщото гласоподаване, с други думи, изразът на общата воля, все едно добра ли е или лоша, е предпазната клапа, без която ще имате само взривове на гражданска война. Нима като имате този чуден залог за сигурност, като е намерен този велик обществен уравновесител, ще искате да го ограничите и сковете?“
Това не е вече революционното настроение от 1848 година, а мъдростта на третата република. В нея има нещо добро.
V
Nunc dimittis165
Жорж Санд до Гюстав Флобер, 6 ноември 1872:
А защо да не се ожениш? Да си сам, е отвратително, гибелно, освен това и жестоко към тези, които ви обичат. Всичките ти писма са отчаяни и ми свиват сърцето. Не обичаш ли някоя жена, няма ли някоя, която с радост би те обичала? Вземи я при себе си. Няма ли някъде някой малчуган, на когото можеш да предположиш, че си баща? Възпитай го. Зароби се за него. Забрави себе си за него… Какво да ти кажа още? Да живееш само за себе си е лошо…
Тя живее така, както съветва. Преди всичко, през годините, последвали войната, Жорж Санд е любеща баба. Тя учи Титит да чете, преподава на Лоло география, история, стилистика — каква радост за тази родена учителка! Любимка си остава Аврора. „С нея се занимавам много. Тя схваща много бързо и трябва, тройно да препускаме. Увлича се да разбира нещата, но не обича да ги учи.“ Светът става отново интересно зрелище, когато човек може да го открие с очите на дете. Внучките тичат като зайчета из храстите около баба си. „Господи, колко хубав е светът, когато всички, които обичате, живеят и шумят около вас!“
Тя продължава да се радва заедно с внучките си на пътуванията, на природата, на слънцето и цветята. А работата над романите? Не, не я обича и сега, както някога. Изкарва по два-три романа на годината, защото трябва да изпълнява договора с Бюло, към който се е прибавил и договор с Шарл-Едмон за вестник „Тан“, и защото семейството и приятелите й имат нужда от пари. Справя се доста добре, овладяла е занаята, но темите не се сменят вече: селска идилия („Мариана Шеврьоз“), отвличане на дете („Фламаранд“ и продължението й — „Двамата братя“). Ако би имала възможност да избира, би предпочела да си почива и да бродира с вълни. Флобер я подтиква да чете младите: Емил Зола, Алфонс Доде. Тя харесва донегде книгите им, но ги намира много мрачни.
Жорж Санд до Гюстав Флобер, 25 март 1872:
Животът не е изпълнен само със злодеи и негодници. Честните хора не са малцинство, щом в обществото съществува известен ред и няма много безнаказани престъпления. Вярно е, че глупците преобладават; но има една обществена съвест, която тежи над тях и ги задължава да зачитат правото. Хубаво е, нравствено е дори, да се посочват и бичуват негодниците, но трябва да ни се показва и разказва и другата страна; иначе простодушният читател, какъвто е читателят изобщо, се отвращава, огорчава, ужасява и ви отрича, за да не се поддаде на отчаянието…
Критиците са престанали отдавна да говорят за нейните нови романи; и Юго дори не и посвещава нито една статия, при все че тя би го сторила за него; и Санд се чувствува много изолирана в литературата. Но все пак някои от новото поколение започват да хвалят идеализма й. И литературните среди, както и обществото, се въртят около определена точка. Jtus et reditus166. Махалото се връща на мястото си. Някой си Анатол Франс се изказва с почит за прекрасния гений на мадам Санд, за великодушните увлечения, за смътните страсти на тази велика и наивна любителка на света.
Тен пише: „Ние бяхме реалисти; наблягахме прекалено върху животинското у човека и върху извратеността на обществото“, и уверява Санд, че повече от всякога й се пада да играе голяма роля, че французите очакват много от нея.
Иполит Тен до Жорж Санд, 30 март 1872:
Пазете се за дълги години още заради нас; дайте ни не само това, което е в сърцето и главата ви, но и по-популярно и блестящо творчество, каквото исках от вас; то ще бъде проповед, призив към наранените и сломените, зов и насърчение, каквито французите очакват; те не искат да слушат нито обществени, нито нравствени, изобщо никакви тези, а откровени и великодушни гласове, като гласовете на Майстор Фавила, на Подхвърления, на Вилмер, за да отнесат у дома си увереността, че поне като възможност съществува един героичен свят, а като се понадигне малко, и сегашният ще може да заприлича на него…